Бриджър хвърли надменен поглед на Стентън, преди да продължи:
— Правя го от добро сърце. Можех просто да го оставя да броди в гората до края на дните си, нали разбирате?
— Не се съмнявам, че християнското ти милосърдие вдъхновява всички ни — отвърна Стентън, като не си направи труд да прикрие сарказма си.
Каквато и да беше причината китките на непознатия мъж да са охлузени по този начин, тя не беше свързана с доброто сърце на Джим Бриджър. Защо държеше този опасен човек във форта, когато наоколо имаше жени и деца? При това не със седмици или дори месеци, а с години? Стентън потръпна — все едно този чудовищен пленник беше някакъв домашен любимец на Бриджър.
Донър и Еди предложиха на Мери Грейвс да я изпратят до фургоните. Бриджър се зае да изправя своя пленник на крака, а Стентън остана на мястото си, разтревожен от нещо, което не можеше да си обясни както трябва; не откъсваше поглед от Мери, която неловко вървеше между двамата си придружители, а споменът за нейния писък все така не му даваше мира. Вече почти се беше изгубила в далечината, когато му хвърли поглед през рамо. Бледосивите ѝ очи бяха в същия цвят, в който бе небето.
Вече се стъмваше, когато Стентън си опакова нещата. Беше готов да остави зад гърба си Форт Бриджър, побърканите му обитатели и всичките му тайни. Нямаше търпение да впрегнат воловете и да потеглят.
Луис Кесибърг изведнъж подаде главата си в палатката му, без да предупреди за присъствието си.
— Донър каза да дойдеш с мен.
Не толкова отдавна Донър щеше сам да дойде при него, ако искаше да говорят за нещо. Може би дори щеше да донесе бутилка уиски, с която да се почерпят. Стентън не беше сигурен кога точно се бяха променили отношенията им, нито защо.
Стентън вдигна очи от ножа, който точеше на бруса в скута си.
— Не може ли да почака до утре?
— Мисля, че ще искаш да дойдеш. Той разпитва едно индианче, което изпълзя от гората.
Гнилите зъби на Кесибърг влажно проблеснаха в тъмното.
— Момчето каза, че е пътувало заедно с Едуин Брайънт.
Броени мигове по-късно Стентън вече беше скочил на крака и излезе от палатката. Когато пристигнаха в хамбара, няколко мъже се бяха събрали в кръг около кльощаво мургаво момче, седнало върху бала слама, загърнато с мръсен конски чул. Виждаше се само главата му, с мръсна и сплъстена черна коса. Сигурно това бе индианският водач, когото бе наел Брайънт, преди да потегли от Форт Ларами. Стентън беше чувал за него — сирак от племето пайути, покръстен от мисионерите — но не го беше виждал. Стори му се твърде младо момче, за да води пътници през непознати територии, неотбелязани на картата.
— Къде е Едуин?
Думите излязоха от устата на Стентън, преди да се усети. Едва успя да се удържи да не се нахвърли върху момчето, но то само поклати глава.
— Каза ни, че Брайънт е решил да продължи сам и го е освободил — обади се Донър.
Беше пъхнал ръце в джобовете си и не спираше да крачи напред-назад; Стентън видя, че и на него му беше трудно да повярва на тази история.
Рийд пристъпи по-близо до момчето и се смръщи срещу него.
— Брайънт е нямало да те пусне, ако не си направил нещо лошо. Открадна ли от него? Какво открадна, момче?
Индианецът отмести кичур коса от очите си.
— Нищо не съм откраднал, заклевам се.
— Но той не те е освободил. Ти излъга за това, нали? Избягал си. Ти си страхливец — каза Рийд.
Момчето отново наведе глава и промърмори нещо неразбираемо. Рийд се извърна към останалите.
— Единственият въпрос е какво да правим с него.
— Ще го оставим тук, разбира се — каза Донър и спря насред крачката си, за да се обърне към Рийд. — Какво друго можем да направим? Не можем да го вземем с нас.
Стентън си спомни за побъркания мъж в импровизирания затвор на Бриджър и за разкървавените рани на китките му. Нима просто щяха да оставят и това момче на Джим Бриджър?
— Защо да не го вземем с нас? — предложи Кесибърг. — Страхливец или не, той познава тази територия, а ние имаме нужда от водач. Той може да ни заведе при Хейстингс. Нека това да е наказанието му, че е изоставил бял човек в пустошта.
Това беше едно от по-разумните неща, които Стентън бе чувал от устата на Кесибърг.
— Не можете да ме накарате да работя за вас — обади се момчето.
— Ние няма да те измамим — отвърна му Рийд.
Макар че двамата с Кесибърг се ненавиждаха, явно това предложение му се харесваше.
— Но ти сам чу какво ти казаха тези хора: не можеш да останеш тук. И нямаш къде другаде да отидеш. Или ще дойдеш с нас, или ще трябва да се прибираш пеша чак до Форт Ларами.