Момчето поглеждаше първо към единия от похитителите си, после към другия. Стентън за миг си помисли, че може да се опита да скочи на крака и да избяга.
— Не ме карайте да идвам с вас. Този път… този път е лош. Напред по него ви чакат зли духове. Не можете да минете оттам. Опасно е.
„Зли духове.“ Стентън се сети за посланията, изпращани в сънищата; за малките талисмани от завързани клечки и дантела, които беше виждал да носи Тамсен, когато си мислеше, че никой не я вижда. Когато и той не биваше да я вижда.
Преди една седмица бе открил под възглавницата си торбичка с изсушени билки — след последния път, когато бяха заедно. Когато я изгори, пушекът от нея беше задушлив, сладникав и замайващ.
Стентън приклекна, за да погледне момчето в очите.
— Слушай! Как се казваш?
Погледът на момчето беше предпазлив и враждебен.
— Томас.
— Томас — повтори Стентън.
Името му звучеше познато; може би го беше чувал във Форт Ларами.
— Още утре сутринта ще ме заведеш там, където си оставил Едуин Брайънт.
Момчето се скова от ужас.
— Не мога да го направя, сър. Това беше на няколко дни път оттук. Дори не знам къде е той сега.
Ясно се виждаше, че това момче не иска да се върне в пустошта, дори да го влачат с диви коне.
Донър отпусна ръка на рамото на Стентън.
— Не си губи времето да се тревожиш за Брайънт. Той ще се оправи. Познава индианците и техните обичаи. Ако има някой, който може да оцелее в тези планини, това е той — повече и от нас.
Стентън се изправи и се отърси от ръката на Донър.
— Едуин е някъде там, съвсем сам, и най-вероятно не знае пътя. Не можем просто да го изоставим.
— Той изостави нас, когато потегли на коня си — забрави ли? — попита го Донър. — Според мен вече е направил своя избор. А аз трябва да се грижа за повече от един човек, Стентън. В тази експедиция има осемдесет и осем души и всички до един разчитат на мен. Ако искаш, можеш да потеглиш сам, за да търсиш Брайънт — но индианецът остава с нас.
Дълбоко в себе си Стентън знаеше, че Донър има право. Дори да успееше да събере отряд за издирване на Брайънт, керванът не можеше да си позволи да ги чака. Вече бяха изгубили твърде много дни.
А освен това нямаше и писмо от него. Нямаше нищо.
Той си спомни за Мери Грейвс, която пълзеше заднешком в праха, и за отката на револвера си, когато простреля нейния нападател; представи си какво щеше да стане, ако той не беше там.
Помисли си и за Тамсен — с изящно очертаните устни.
Помисли си и за гръмогласната Пеги Брийн, която се шегуваше с него през целия път, и за дребничката Дорис Уолфингър с бледите деликатни ръце.
Помисли си за безбройните деца, на които все още не можеше да запомни имената, въпреки че пътуваха от доста време.
И разбра, че вече не може да тръгне след Брайънт. Не искаше да поема риска за онова, което можеше да се случи с останалите, ако не се върне.
Десета глава
— Vertraust du mir?
„Вярваш ли ми?“ Джейкъб Уолфингър се обърна към младата си съпруга Дорис, докато двамата лежаха един до друг на тясното си легло в нощта, преди да потеглят.
Дорис се притесняваше да измине целия път от Германия дотук, за да се срещне с бъдещия си съпруг, когото не беше виждала нито веднъж — бяха общували помежду си единствено чрез писма. Но с облекчение беше открила, че Джейкъб Уолфингър — макар и по-възрастен от нея с много години — изглежда сносно. Той беше само иконом на богат човек от града, като се грижеше за многобройните му търговски дела, но имаше по-голямо богатство, отколкото си личеше на пръв поглед — а най-вълнуващото от всичко беше това, че имаше мечта.
И макар че Калифорния ѝ се струваше толкова далеч от американските градове, за които бе чувала — Бостън, Ню Йорк и Филаделфия — освен това ѝ звучеше невероятно екзотично. Дорис не се страхуваше от мисълта за едно дълго пътуване. Все пак беше само на деветнайсет години. Целият ѝ живот бе пред нея.
— Ja — отговори тя, като улови ръката на Джейкъб между своите.
Бавно я дръпна надолу, под ръба на нощницата си, така че пръстите му леко да докосват коляното ѝ. Почувства как се изчервява от този дързък жест.
Плаха и стеснителна, когато се запознаха, тя вече беше започнала да се наслаждава на вниманието на съпруга си. Имаше чувството, че опитните сватовници, които бяха уредили женитбата им в родината, през цялото време са имали право — защото са знаели много повече за любовта, отколкото знаеше тя. По краката и тялото ѝ пробягваха тръпки, когато я докосваше. Стомахът ѝ пърхаше в очакване. Беше се предала на неизвестността, бе повярвала в бъдещето, бе оставила океанските вълни да я отнесат на запад и в живота на този мъж. И тази вяра бе възнаградена.