Но тази нощ, след като той беше заровил ръцете си в разбърканата ѝ коса и приглушено беше простенал в ухото ѝ, нито един от двамата не успя да заспи.
Той се претърколи, за да се обърне към нея.
— Du solltest dies ueber mich wissen.
„Трябва да знаеш нещо за мен.“
Дорис застина при тези думи. Не обичаше такива мигове, когато нещо изведнъж ѝ припомняше колко малко знае за него в действителност. И особено сега, когато бяха на самия ръб да се отправят заедно в пустошта.
Той вече бе употребил всичките им спестявания, за да поръча фургон за пътуването, заедно с голямо брезентово покривало, два чифта волове и чифт сложно устроени впрягове. Вече беше оставил в магазина списък с всички провизии, от които щяха да имат нужда по пътя. Парите бяха похарчени. Нямаше връщане назад.
Но Джейкъб настояваше, че не може да я поведе със себе си, преди да ѝ признае всичките си грехове. Затова седна, извади от чекмедже до леглото бутилка местен плодов шнапс и започна да ѝ разказва историята за Райнер, като се запъваше в своята изповед.
— Райнер?
Тя дори не го беше чувала да споменава това име преди.
Джейкъб ѝ разказа, че се беше случило преди шест години — почти на същия ден. Беше се запознал с друг имигрант от германски произход, който бе пристигнал в града. Човекът, на име Райнер, бе дошъл в Спрингфийлд на гости на своя племенник, когото не беше виждал отдавна. Казал на Джейкъб, че умее да приготвя народни лекове от родината. Джейкъб предположил, че е малко нещо шарлатанин, но не пропуснал да види добрата възможност. Райнер се нуждаел единствено от съставките… и ако Джейкъб се съгласял да му помогне, щял щедро да сподели печалбата си с него.
Той ѝ разказа, че работата била лесна, тъй като неговият работодател му поверил ключовете от всичките си магазини, включително и от аптеката.
— Ти си откраднал от него — каза Дорис.
Истината я удари в стомаха. Значи това беше грехът на нейния съпруг — и вероятното обяснение за неочакваното му богатство.
— Взехме съвсем малко — увери я той. — Няколко пакета с прахове и няколко дузини стъкленици. Липсата им дори нямаше да се забележи.
— Тогава какъв е грехът, за който говориш? — попита Дорис.
Джейкъб замълча, без да я поглежда в очите.
— Райнер продаде лековете на хората от Спрингфийлд — отвърна накрая той, — а сетне изчезна. Някои казват, че е станал златотърсач на запад. Но хората, които си купиха от неговите лекове, започнаха да се разболяват. И един от тях умря. Една млада жена.
— Е — каза Дорис, а гласът ѝ трепереше. — Жената поначало е била болна, нали така? Може би смъртта ѝ е била причинена от болестта, а не от лекарството.
Може би, съгласи се Джейкъб. Може би.
— Жената, която умря… Нейните роднини побесняха от ярост. Опитаха се да открият шарлатанина, който ѝ беше продал смъртоносния лек, но безуспешно. Естествено, никой не знаеше за моята връзка с него.
— И никой няма да узнае за това — обеща му тя, като отново го хвана за ръката и я стисна.
— Освен… — каза тихо той. — Освен дето смятам… смятам, че може би има някаква връзка между онази жена, която умря, и едно от семействата, с които ще пътуваме на запад. Страхувам се да не ме разкрият по време на пътуването.
— Каква връзка?
— Джордж Донър може би не е познавал жената, която умря, но съм почти убеден, че неговата съпруга Тамсен я е познавала.
Дорис погледна мъжа до себе си. Този мъж я беше разочаровал — внезапно и безмилостно. И фактът, че щяха да пътуват заедно със семейството, на което беше сторил зло… Това ѝ се струваше лоша поличба; много лоша поличба.
— Не се тревожи, Джейкъб — каза му тя, но също толкова искаше да успокои и самата себе си. — Опитай се да не мислиш за това.
Но самата тя не успяваше да го направи. Винаги ѝ бяха казвали, че наказанието за греховете идва по неведоми пътища. И понякога дори най-дребната простъпка може да има огромни, неочаквани последствия. Една лъжа и животът на едно човешко същество бяха надвиснали над главата на нейния съпруг като тъмна, все по-голяма сянка. И това наистина беше много лоша поличба.
Но през целия ѝ кратък живот безусловната вяра неизменно я беше възнаграждавала. Затова тя остана будна тази нощ, като се взираше в звездите през мъничкия прозорец на стаята им за последен път, и реши отново да се остави на вярата.
В крайна сметка какво друго можеше да направи?
Август 1846 година
Единайсета глава
Сухари. Сухарите сигурно щяха да му харесат. Всички обичат сухари.