Елита Донър застина с ръка, протегната към студената преносима холандска фурна. Колко сухари можеше да вземе, ако не искаше някой да забележи липсата им? Два, три? Баща ѝ винаги обвиняваше наемните работници, когато изчезнеше храна — наричаше ги ходещи стомаси — така че сигурно нямаше защо да се тревожи. В крайна сметка реши да вземе два и ги сложи по средата на квадратното парче басма, което бе донесла. До тях постави едно твърдо сварено яйце, останало от закуската, и няколко тънки резена бекон. Бяха малко плесенясали, но ставаха за ядене, ако човек е достатъчно гладен, а горкият Томас със сигурност беше гладен.
Тя завърза кърпата на малко, спретнато вързопче. Искаше ѝ се да му занесе и нещо хубаво за пиене, но сайдерът им бе свършил преди няколко седмици. Погледът ѝ се спря на бъчвата с бира. Запита се дали ще успее да занесе пълна чаша чак до бараката, в която го държаха.
Зад вратата се разнесоха гласове. Не различаваше думите, но разпозна хората по интонацията им: баща ѝ говореше с Тамсен, а леля Бетси се опитваше да ги помири — както винаги.
Тя се промъкна покрай вратата към всекидневната. Беше странно да живеят в чужда къща. Всички се държаха така, все едно е напълно естествено да седят на мебелите на семейство Васкес, да използват тяхното спално бельо и завивки, да се хранят от техните калаени чинии и чаши. Да се отнасят с всичко в къщата така, все едно им принадлежи, докато истинските собственици бяха съвсем наблизо, в отсрещния край на форта. Елита беше чула, че мистър Васкес е преместил семейството си в една от празните колиби. Всичките му малки деца спяха в някакъв курник, а те живееха тук и се правеха на много велики.
Имаше чувството, че живеят във Форт Бриджър от цели десетилетия, макар и в действителност да бяха минали само няколко дни, по-малко от седмица. Но през това време юли се беше превърнал в август и нощите бяха станали по-горещи от всякога. И двете семейства Донър бяха натъпкани под един покрив. Човек винаги се сблъскваше с някого по пътя, едва се промушваше през вратите, спеше с по трима други на едно легло и се събуждаше облян в пот. Едва имаше място да дишат. Беше дори по-зле, отколкото по време на пътуването. Когато живееха в палатки, поне имаха място да ходят, където си искат, а сухият въздух вечер да им донася по малко хлад.
А освен това, разбира се, чуваше и гласовете. Винаги ги беше чувала, но през последния месец станаха особено настоятелни — отначало във Форт Ларами, а сетне и тук. И не бяха гласовете на другите пътници от кервана, които не спираха да се смеят и да спорят помежду си по всяко време на деня и нощта. Бяха гласовете, които не чуваше никой друг. Онези, които поначало ѝ бяха казали да прочете писмата в Аш Холоу. Същите, които я бяха предупредили да отбягва побъркания мъж в курника, завързан с верига като куче — онзи, който беше нападнал Мери Грейвс.
Но тя чуваше и него, дори от разстояние. Той също имаше глас, точно като другите невидими гласове, и тя го чуваше в тихите мигове, и този глас я разтърсваше до дъното на съществото ѝ.
„Ела тук — чуваше отдалеч шепота на мъжа. — Ела тук, ласкаво създание.“
Но макар и да беше любопитна, тя се държеше настрана от него. Другите хора може и да смятаха Елита за глупачка, но тя не беше такава.
Никой не я забеляза, когато се измъкна от къщата. Никой не обръщаше внимание на доведените дъщери — както всички наричаха тях двете с Лиан, дори баща ѝ. Стига само да не излагат Тамсен и него, както и да си вършат работата, те можеха да правят каквото си поискат. Очакваха от тях да бъдат невидими. И Елита беше станала много добра в това.
Толкова добра, че умееше да се промъква незабелязано между фургоните, да отива и да се връща от гората, дори да броди между добитъка, пуснат да пасе през нощта, като гали животните по влажните муцуни и гладките хълбоци. Смяташе, че сигурно знае повече за всички останали в кервана от всеки друг. Знаеше, че Патрик Брийн почти всяка вечер се напива и се кара с жена си, а вдовицата Лавина Мърфи обръща прекалено много внимание на своите зетьове — по един специфичен начин, от който Елита се чувстваше неудобно. Знаеше кои от наемните работници губят най-много пари на карти и кои от тях ходят сами в гората, за да се молят, преди керванът да потегли всяка сутрин.
Беше виждала и доведената си майка, която се измъкваше от фургона на Стентън съвсем сама, а баща ѝ не се виждаше никъде наоколо.
Все още не беше разказала на баща си какво е видяла. В крайна сметка той може би щеше да реши да не ѝ повярва, а тя нямаше как да не се страхува от доведената си майка. Така или иначе, това нямаше значение. Всеки човек с половин ум в главата си дори можеше да види, че мистър Стентън е влюбен в Мери Грейвс.