Но тя си даваше сметка, че това няма как да бъде нещо повече от фантазия. Тамсен бе нарекла Томас „мръсен езичник“. Той никога нямаше да бъде един от тях.
Но когато го гледаше сега, тя си мислеше точно обратното. Той спря да се храни и вдигна поглед към нея, а очите му бяха като две тъмни езера. Нещо пробяга в тях и тя изведнъж се почувства неудобно заради начина, по който го зяпаше. Беше свикнала да наблюдава хората и да остава незабелязана. Смущаващо бе някой на свой ред да забележи нея самата.
Смущаващо и прекрасно.
Изчерви се и му се усмихна. Той отвърна с леко кимване. След като бе пресушил бирата, тя взе халбата — и се опита да не забелязва как подскача адамовата ябълка на гърлото му, докато пиеше преди това. Беше почти сигурна, че Томас ѝ се усмихна съвсем леко, когато ѝ подаде халбата. И това бе нейната награда.
Беше достатъчна.
Това, както и откритието, че поне за миг или два гласовете в главата ѝ бяха замлъкнали.
Дванайсета глава
Откриха бележката, затисната с камък, на върха на една скала край пътя, където вятърът я развяваше като бяло знаме за капитулация. Когато я видя, Стентън усети как нещо в собствените му гърди се надига и сетне пропада в отговор.
Донър я прочете на глас:
— Пътят напред е по-труден от очакваното. Не тръгвайте след нас през каньона Уебър. Подпис: Лансфорд Хейстингс.
Вятърът дърпаше хартията от ръката на Донър, все едно се опитваше да я отмъкне някой невидим дух.
— Какво трябва да означава това, по дяволите? Мислех си, че този човек познава маршрута! — просъска Кесибърг. — Все пак го е кръстил на себе си, дявол да го вземе.
Откакто бяха потеглили от Форт Бриджър, целият керван бе обзет от необичайно настроение. Това беше съвсем разбираемо, след странния инцидент с пленника на Бриджър и историите, които им разказа момчето от племето пайути, Томас — но въпреки това у Стентън се загнезди безпокойство. Сякаш бяха стъпили на острието на бръснача: боеше се, че ако не открият Хейстингс, който да им помогне, съвсем скоро ще се обърнат един срещу друг. Атмосферата пращеше от недоверие. Вече всички си даваха сметка, че се състезават с времето.
Съвсем скоро лятото щеше да свърши, макар и в момента да беше толкова задушно и горещо, че почти не можеха да си представят как някога може да дойде студ.
Очите на Стентън се плъзнаха по земята пред тях.
— Следите им се виждат ясно. Въпреки това, което е написал, няма да бъде трудно да ги следваме.
Те водеха към проход, изцяло скрит в гората — тъмна и непроходима, като жива стена, която поглъщаше пътя. Над обширния лес се издигаше стена от внушителни планини, увенчани със сняг. Повечето от хората в кервана идваха от равнините, така че никога не бяха виждали подобни планини.
— Калифорния сигурно е точно зад тях — рече Патрик Брийн, останал без дъх, когато ги зърна за пръв път.
Очевидно не можеше да си представи, че е възможно да има още такива планини, скрити зад тези. Но Стентън знаеше, че според малкото съществуващи карти на тази територия, колкото и да бяха несигурни, бе истина точно обратното. Просто не искаше той да бъде човекът, който да го каже на Брийн.
— Умно ли ще бъде това? — попита Франклин Грейвс.
Всички инстинктивно се обърнаха към него; хората сякаш се вслушваха в Грейвс. Може би обяснението се криеше във внушителния му ръст; Грейвс бе едър мъж, широкоплещест от усилната работа на полето, където бе построил фермата си от нищото.
— Не и ако Хейстингс е казал, че е опасно — продължи той. — Явно си има причина да ни предупреди.
— И все пак, не можем просто да си седим на задниците и да чакаме да получим разрешение от него — възрази Снайдър, наемният водач на семейство Грейвс.
Стентън забеляза, че Рийд неволно се сви, когато чу гласа му. Странно.
Очите на Донър неспокойно се стрелкаха от Кесибърг към Еди и оттам към следите от фургони в праха.
— С нас върви индианско момче, което познава тези земи — рече той. — По-добре да продължим.
Каза го така, все едно искаше да се чуе на глас, за да види как ще реагират другите. Изражението му не се хареса на Стентън — Донър му приличаше на човек, който е нагълтал камъче, но по-скоро ще се задави и ще умре, отколкото да го изплюе и да си признае грешката. Донър се беше борил с всички сили, за да стане водач на експедицията, но очевидно не си беше дал сметка за трудните решения, които ще му се наложи да взима на този пост.
— И без това имам проблем с оста на единия от фургоните — каза Грейвс. — Не мога да поема този риск.
— Най-добре да изпратим няколко души напред, за да открият Хейстингс и да го доведат обратно — обади се Рийд. — Той ни забърка в тази каша и той би трябвало да ни измъкне от нея, по дяволите.