Рийд изправи рамене. Беше се изпотил от слънцето. Стентън нямаше никаква представа защо винаги се докарваше с костюм, все едно отива в съда.
— Аз съм доброволец — предложи се Рийд.
— Ти? Защо си мислиш, че ще те послуша? — подвикна Кесибърг. — Теб никой не те слуша, по дяволите!
Хората наоколо се разсмяха на тази шега, която не беше толкова трудно да се измисли. Стентън си помисли, че Кесибърг му прилича на побойник от класната стая — едно от онези момчета, които късат крилцата на водните кончета за забавление или тъпчат мравки с обувките си.
— Ще направя така, че да ме послуша — отвърна Рийд, като се постара да звучи самоуверено. — Но все пак предпочитам още някой да дойде с мен. Колкото повече, толкова по-сигурно.
Никой нямаше нужда да му се напомня каква беше причината за това.
Настъпи тишина, в която се чуваше само как вятърът обръща сухите листа. Миналата вечер бе имало игри на покер, пиене, приказки и кой знае още какво по палатките. Малцина бяха готови да оставят тези удоволствия, за да се отправят на сляпо към непозната територия.
Страхливци. Нямаше дори да се замислят, преди да оставят Рийд да поеме целия риск. Но той не можеше да го пусне да тръгне сам, без да има кой да му пази гърба. Стентън пристъпи напред.
— Аз ще дойда — рече той.
Нарочно не поглеждаше към Кесибърг; знаеше много добре какво мисли за него.
— Аз ще отида с Рийд.
По-късно същата вечер Стентън върза коня си до лагера и запали огън. Сетне разпрегна воловете си и ги подкара към поляната, за да пасат заедно с останалия добитък, като кимна за поздрав на мъжете, които щяха да останат на пост през нощта. Забеляза в далечината Франклин Грейвс и един от синовете му, които водеха своите волове през поляната, и когато Франклин се обърна и улови погледа му, изражението му накара Стентън да си спомни за слуховете, които беше чул във Форт Бриджър — неприятни и злонамерени, които се въртяха около него самия. Кесибърг с готовност му беше казал — на него винаги можеше да се разчита, когато истината е неприятна — че някои от хората в кервана бяха започнали да се чудят дали в Стентън няма нещо малко сбъркано, нещо свързано с неизменната му самота, някаква лека лудост, която може да го направи опасен за околните. Когато Брайънт ги беше предупредил, че убиецът на момчето от семейство Найстром може да се окаже някакъв извратен индивид, който живее незабелязан сред тях, Стентън дори не си представяше, че самият той може да се превърне в заподозрян. Все още никой не го беше обвинил — явно никой не беше готов да стигне дотам. Но Стентън знаеше, че човешкият ум е податлив на коварни въздействия — особено когато хората са изгладнели, изтощени и наплашени. Спомни си как неговите съседи, без да се колебаят, бяха повярвали на най-лошото за него след смъртта на Лидия… Дали и тези хора, които го познаваха от Спрингфийлд, най-сетне не бяха научили историята за Лидия? И ако вече я знаеха, колко време щеше да мине, преди да се обърнат срещу него?
Едуин Брайънт му беше дал добър съвет, но той не му бе обърнал внимание. Трябваше да си създаде повече съюзници, когато имаше възможност. Другите мъже, които пътуваха сами, се бяха погрижили да помагат на едно или друго семейство, така че да си осигурят място край лагерния огън или във фургоните им — като болнавия Люк Халоран или стария белгиец Хардкуп. Когато беше в дивото, човек не можеше да си позволи да бъде сам.
А освен това, разбира се, си оставаше и проблемът с Тамсен — с тънката ѝ усмивка, с която се разминаваше всеки път с него, така че го побиваха тръпки; с мълчаливото усещане за власт, с която го държеше в ръцете си дори когато отдавна го беше отминала.
Покрай поляната се издигаха тополови фиданки — издънките на тъмния лес, в който бе потънал керванът. Стентън си представяше как гората просто бе погълнала техните фургони, подобно на слънчева светлина, изгубена сред гъстите листа. Той закрачи през рехавата горичка, за да събере достатъчно сухи дърва, така че огънят му да гори през цялата нощ.
Но беше изминал едва няколко крачки, когато се стъписа: сред дърветата пристъпваше Мери Грейвс, явно със същото намерение, и той остана толкова доволен и изненадан да я види там, че едва ли не се усъмни в съществуването ѝ. Но тя се обърна, когато под краката му изпука съчка. Не можеше да различи изражението ѝ в сумрака. Мери едва не изпусна съчките, които беше събрала в ръцете си.
— Мис Грейвс — каза той и дълбоко си пое дъх. — Приятно ми е, че се срещаме. Надявам се, че не съм те изплашил.
В интерес на истината, изплашеният беше той — колко често се сещаше за нея напоследък, все едно всичките му останали мисли бяха като паднали листа, които вятърът можеше да разпилее за миг.