Мери не му беше казала и дума, откакто бе нападната във Форт Бриджър. Но той неведнъж бе забелязвал как тя поглежда към него.
— Съвсем малко — призна си тя. — Все пак се страхувам след онова, което се случи…
— Радвам се да те видя в добро здраве — рече бързо Стентън.
Беше пребледняла, а мисълта за това, че ѝ бе напомнил за онзи чудовищен човек от Форт Бриджър, не му беше приятна.
— Съжалявам, че не ти се обадих по-рано — добави той.
Но баща ѝ не се откъсваше от нея нито през деня, нито през нощта.
Усмивката, с която му отговори, бе напрегната, но искрена.
— Няма нужда да се извиняваш. Разбирам те.
— По-добре ли се чувстваш? — попита той.
Питаше за онази рана на рамото ѝ. Беше само драскотина, но онзи мъж, който я бе нападнал, бе толкова мръсен, че раната като нищо можеше да се замърси и да се възпали.
— Да, благодаря ти. Не беше нищо сериозно, само драскотина. Но когато майка ми видя в какво състояние беше онзи ужасен човек, ме накара да я изплакна с оцет и калцинирана сода! Все едно ми свали кожата.
Тя се разсмя и неловко скръсти ръце пред тялото си.
— Но всъщност аз се радвам, че се срещнахме, мистър Стентън. И аз съм онази, която би трябвало да се извини. Щях да дойда по-рано, но баща ми…
Гласът ѝ заглъхна и тя стисна очи, преди отново да ги отвори, а в гърлото на Стентън се надигна горчилка. Значи наистина беше така, както бе подозирал.
— Благодаря ти за онова, което направи онзи ден, като се втурна да ме спасиш. Беше много смело от твоя страна.
— Няма нищо.
По цели дни мислеше за очите ѝ, а сега почти не можеше да ги срещне.
— Едва ли не ми стана жал за него — продължи той. — Заради начина, по който се отнасяше Бриджър с този човек — все едно беше някакво животно в менажерия. Помислих си, че…
Сърцето му бе започнало да бие малко по-бързо. Спомни си онази вечер, когато бащата на Лидия се беше напил и разправяше как наднича през ключалката на вратата на спалнята на дъщеря си, за да я гледа как се съблича нощем. Стентън не знаеше защо се сети за това точно сега. Може би просто усещаше, че Бриджър се наслаждава на властта над своя пленник и обича да го гледа окован в онази тъмна стая, където не му остава нищо друго, освен бавно да изгуби разсъдъка си.
Мисълта за това беше толкова злокобна и силна, че за миг се побоя да не я предаде и на нея, все едно беше нещо заразно.
— Какво? — попита Мери. — Какво има?
Преди да успее да измисли някакво извинение, наблизо се разнесе вик. Двамата се обърнаха и видяха Франклин Грейвс, който си пробиваше път към тях през храсталаците. Погледна първо Стентън, но сетне се обърна към дъщеря си.
— Нали ти казах, че не искам да говориш с него?
Мери не трепна, макар че баща ѝ се извисяваше над нея.
— А аз ти казах, че той не е направил нищо лошо — отвърна му тя с равен глас. — Освен това исках да му благодаря, че ме спаси. Защото той ме спаси, нали си спомняш?
Лицето на Грейвс бе потъмняло от гняв.
— Повярвай ми, Мери, този човек не е спасил никого. Занеси дървата на майка си, че те чака. Хайде, тръгвай.
Той вдигна ръка, все едно щеше да я удари. Но вместо това грубо я дръпна към кервана.
— Тръгвай!
Стентън почувства как яростта му тръгва надолу към някакво дълбоко, остро очертано място, все едно се стичаше по острието на нож. Ето още един баща, който го мразеше и го ненавиждаше — а може би дори му завиждаше.
— Не знам какво съм направил, за да си спечеля неодобрението ти… — започна той.
Грейвс не го остави да довърши.
— Не искам да те виждам повече да говориш с дъщеря ми, чуваш ли? Знам всичко за теб. Знам какво си направил в Масачузетс.
Масачузетс. Думата му прозвуча като съскане на пламък, готов всеки миг да се надигне и да го погълне целия.
Поне Мери се беше отдалечила вече достатъчно, за да не го чуе.
По устните на Грейвс заигра тънка усмивка.
— Виждам, че знаеш за какво говоря. Този път не можеш да се измъкнеш с лъжи, не и от мен. Джордж Донър познава бащата на онова момиче, нали разбираш? Онова момиче, което си забременил, а сетне си зарязал. Той ми разказа, че си избягал от срам, след като тя се е самоубила.
Стентън се почувства така, все едно го бяха ударили. Точно това беше мигът, от който се бе страхувал — и може би беше очаквал още от деня, в който бяха потеглили от Спрингфийлд. Понякога се питаше дали тези слухове няма да го преследват до края на света. Може би винаги идеше да ги носи със себе си като сянка, като товар на раменете си до края на живота си.
Но той сам си беше виновен. Знаеше, че Донър и Нокс са съдружници. Точно така се беше озовал в този керван — все едно бе уловен в някакъв безкраен водовъртеж, решен да не остави миналото му да си отиде. Просто не очакваше Джордж Донър да разкаже на някого за Лидия. Освен това, разбира се, Донър не знаеше цялата истина; знаеше само онова, което му беше казал Нокс — и естествено, точно в това беше проблемът.