Окуражен от мълчанието на Стентън, Грейвс пристъпи по-близо до него. Стентън усети дъха му: неприятна, влажна воня.
— На колко години беше онова момиче, когато я подреди така?
Прииска му се да удари Грейвс, но някак успя да се удържи. Не можеше да му отговори. Думите се надигнаха в гърлото му с такава сила, че го задавиха, докато не му се стори, че ще се задуши — но много отдавна, още когато беше дал своето обещание на Лидия, той се бе научил да преглъща истината. Не бе казал нищо още тогава, когато се бе случило, и не бе позволил на злонамерените слова на съседите му от Масачузетс да определят действията му.
— Значи дори няма да се опиташ да го отречеш, така ли? — рече Грейвс.
За миг изглеждаше едва ли не разочарован, все едно се беше приготвил за бой.
— Не искам да се доближаваш до Мери — продължи той. — Няма да ѝ позволя да захвърли живота си в ръцете на злодей като теб. Ако пак те пипна да говориш с нея, ще ѝ кажа всичко, което знам.
Значи поне все още не беше казал на Мери. Поне това.
Стентън си помисли, че в този свят все по-често не можеше да се надява на нищо повече.
Пътят, който бе проправил Хейстингс, бе едва разчистен и толкова тесен, че по него с мъка би минал един-единствен фургон. Докато двамата с Рийд яздеха покрай отсечените дървета и нащърбените пънове, които бяха останали след предишния керван, Стентън се отпусна в плавния ритъм на ездата и се постара да забрави за Мери, за пререканието с Франклин Грейвс и за спомените за Лидия, които се бяха възродили у него. Може би в крайна сметка Грейвс все пак беше прав. Откъдето и да го погледнеш, той не беше идеалният ухажор. Съмняваше се, че изобщо знае как да направи щастлива една млада жена. След Лидия сякаш не можеше да се отърве от току-що овдовели и недоволни от мъжете си съпруги. Не беше сигурен дали някога ще успее да се откъсне от тях — сякаш тази нужда, която изпитваше отново и отново да заравя нещастието си в тях, бе единственият му шанс да оцелее.
Освен това той определено не можеше да осигури на Мери богатството и перспективите, от които нейният баща очевидно се интересуваше.
Спомни си думите на Лавина Мърфи, когато се беше пошегувала с него на пикника, че трябва да си намери жена. „Не ти ли омръзва да живееш сам, мистър Стентън?“
И още как. Самотата го разяждаше. Понякога се тревожеше, че вече му бе отнела всичко — че в него не бе останало нищо.
На първата вечер спряха, за да лагеруват, докато слънцето се спускаше зад възвишенията. Стентън се изненада, когато Рийд се върна в лагера с един заек. Животното беше кльощаво и дребно, но все пак беше дивеч.
— Къде го намери? — попита той.
Беше впечатлен, че Рийд изобщо е успял да открие нещо, при това толкова бързо, след като още от Форт Ларами насам не бяха забелязвали почти никакъв дивеч. Дори сред гъстите корони на дърветата не се чуваха птичи песни. Все едно обилната зеленина не беше нищо повече от нарисуван декор — убедителна илюзия за живот, съградена с талашит и боя.
Рийд се усмихна бегло, докато дереше заека, като свали кожата от тялото му с няколко силни дръпвания.
— Май просто извадих късмет — рече той. — Открих и едно изворче по-надолу, до онези скали. Ще донеса вода за конете, след като сложа този заек на огъня.
Стентън беше подходил предпазливо към пътуването в компанията на Рийд, за когото подозираше, че си има свои собствени причини да отбягва останалите: умееше да разпознава скритите тайни. Но сега, когато се бяха отдалечили от напрежението на кервана, Стентън си позволи да се отпусне малко.
На следващия ден двамата настигнаха кервана на Хейстингс, като следваха блуждаещите следи от фургоните сред гората. Маршрутът им сякаш беше проправен от някой пияница — първо вървеше на зигзаг между дърветата, а накрая изведнъж спря в края на скала. Когато застанаха на ръба, Стентън видя каньона далеч под себе си — явно трябваше да поемат по него, за да прекосят планините. Но не виждаше пътека, която да води надолу.
Двамата подкараха конете си към кервана, който беше спрял насред гората и не можеше да продължи. Около тях кипеше трескава работа — мъжете от кервана размахваха брадви, за да разчистят пътя, или използваха воловете от каруците, за да извлекат повалените дървета настрани. Фургоните бяха останали подредени един след друг по-назад по пътя, като уловени в капан. Забелязваха се необичайно малко жени и деца: не горяха лагерни огньове, никой не готвеше и не переше дрехи. За сметка на това имаше няколко въоръжени пазачи, които се бяха изкачили на високите скали наоколо и бяха подпрели пушките си в свивката на лактите. Стентън си помисли, че може би по пътя насам си бяха имали неприятности с индианците.