Едър, червендалест мъж, разсъблечен до кръста, отпусна брадвата си по средата на удара, когато видя Стентън и Рийд да влизат на конете си в просеката. Стентън не остана доволен, когато забеляза как мъжете на пост вдигнаха пушките си и подпряха прикладите на раменете си.
— Търсим Лансфорд Хейстингс! — подвикна Стентън, докато все още бяха достатъчно далеч, за да представляват трудна мишена. — С вас ли е?
Мъжете се спогледаха, но запазиха враждебно мълчание.
Рийд заговори, за да го наруши:
— Нашият керван остана на няколко дни назад по маршрута. И ние тръгнахме през прохода, точно като вас, но намерихме една бележка от Хейстингс, в която ни предупреждаваше да не ви следваме.
Единият от мъжете мрачно се засмя.
— Значи ви е направил услуга, приятелю. Смятайте, че сте извадили късмет, и тръгвайте обратно.
— Чакат ни почти сто души — каза Стентън. — Имаме нужда от него, за да ни води.
— Вижте — каза червендалестият мъж и вдигна брадвата на рамото си. — Той не става за нищо, но и ние имаме нужда от него, за да ни изведе от тази проклета гора. Така че няма да ви го дадем.
Това бяха необичайни думи. Стентън и Рийд се спогледаха.
— Просто искаме да говорим с него, нищо повече — рече Рийд.
Накрая мъжете им направиха знак да се доближат, а пазачите отпуснаха оръжията си. Поеха един след друг покрай дългата колона от фургони. Стентън надникна през някои от пролуките в покривалата и различи изплашени личица — деца, които се бяха скупчили едно в друго и мълчаливо отвръщаха на погледа му. Нещо се беше случило тук. Нямаше никакво съмнение.
— Е, защо са ви пазачите? — попита Рийд с дружелюбен тон. — Неприятности с индианците ли имахте?
Червендалестият мъж избърса лицето си с кърпа за глава.
— Имахме неприятности, но не с индианци. След нас се движи някакво животно, или може би повече от едно. Следва ни още откакто тръгнахме от Форт Бриджър.
— Нали няма защо да се тревожите, че ще ви нападнат посред бял ден? — попита Стентън.
Но почти веднага си даде сметка, че под гъстите корони на дърветата бе толкова тъмно, все едно се здрачаваше.
— Нападат най-вече добитъка нощем, а ние не можем да си позволим да загубим още животни — отговори мъжът. — Но сега изчезнаха и някои от кучетата. Може би просто са избягали, няма как да разберем.
Стентън беше обзет от безпокойство. Очите му обходиха дърветата, които сякаш ги притискаха от двете страни.
Рийд се прокашля, за да си прочисти гърлото.
— Преди малко каза, че Хейстингс не става за нищо — какво имаше предвид?
— Просто е изгубил кураж — отвърна мъжът с брадвата. — Сами ще видите.
Той кимна към един фургон, спрян по-настрани от останалите. Отворът на покривалото беше стегнат с кожени каиши. Изглеждаше странно, все едно Хейстингс сам се е зашил в него. Стентън никога не беше виждал нещо подобно. Той се обърна към Рийд с въпросителен поглед, но той само сви рамене. Беше ясно, че придружителите им нямат намерение да продължат напред. Мъжът отпусна брадвата на земята между краката си и се подпря на дръжката, като ги гледаше леко развеселен.
Стентън продължи към фургона, като си мислеше как му се иска да се отърси от усещането, че ги наблюдават — не само другите мъже от кервана, но и самата гора.
— Лансфорд Хейстингс? — подвикна Стентън, като се покатери през ритлата.
От вътрешността на фургона се разнесоха трескави шумове.
— Не стреляй! — продължи той. — Двамата с моя приятел идваме да говорим с теб. Надяваме се да ни отделиш само няколко минути.
Не се чу отговор, но нямаше и още шумове, и Стентън реши, че това е знак на съгласие. Наложи се да развърже кожените каиши, за да се промъкне през отвора в покривалото. Рийд го последва.
Първото нещо, което забеляза Стентън, бе миризмата — във фургона миришеше на пушек, но не от дърва. Сякаш Хейстингс бе горил билки или цветя, и миризмата остро му напомни за Тамсен, за уханието на нейната коса по пръстите му, за вкуса на нейната кожа. На дървени куки висяха цели дузини индиански амулети, изработени от пера, клонки и връв. Самият фургон изглеждаше така, сякаш са го обрали — на пода цареше истинска бъркотия от бурета, сандъци и бъчви. Когато очите му свикнаха с тъмното, Стентън различи масивен силует, приклекнал зад един сандък с кожени каиши срещу тях. В сумрака мътно просветна цевта на пушка.