При други обстоятелства, по друго време, Лансфорд Хейстингс може би щеше да мине за хубав мъж: имаше квадратна челюст, изпъкнало чело и тъмни, будни очи. Но сега лицето му беше покрито с прах от пътя. Косата му висеше на мръсни кичури.
Стентън предпазливо го доближи, без да забравя за пушката, насочена срещу него.
— Лансфорд Хейстингс? Ние сме от друг керван. Видяхме писмото ти и се надявахме да ни чакаш във Форт Бриджър, за да ни преведеш през прохода. Но когато стигнахме до началото на маршрута, намерихме бележката, която си оставил.
Когато чу това, погледът на Хейстингс се оживи и се спря на Стентън.
— Защо не ме послушахте? Не биваше да идвате насам.
— Виж, Хейстингс, ние изминахме целия този път, защото прочетохме твоята книга — обади се изведнъж Рийд, без да обръща внимание на погледа, който му хвърли Стентън. — И няма да скрия от теб, че останахме неприятно изненадани, когато пристигнахме във Форт Бриджър и не те заварихме там. А сега и тази бележка. Вече подозирам, че не си нищо повече от един шарлатанин. Как можа да напишеш всичко това в книгата си, ако маршрутът…
— Проблемът не е в маршрута — отвърна лаконично Хейстингс. — Пътят през прохода не е лек, но не е невъзможно да се мине по него. Аз съм го минавал. — Той поклати глава: — Става дума за нещо съвсем друго. Има нещо, което ни следи.
Амулетите, окачени по стените, слабо се раздвижиха, все едно ги беше докоснала невидима призрачна ръка.
Стентън се намръщи.
— Да, разбрахме. Хората от кервана ни казаха. Някакви диви зверове, които…
— Те нищо не разбират — рече Хейстингс.
След като се беше изправил, Стентън вече усещаше миризмата, която се разнасяше от него; миришеше на нещо болно и изплашено до смърт, като ранено животно.
— Това не е звяр — или поне не е звяр, какъвто аз съм виждал.
Гласът му непрекъснато изтъняваше, докато говореше.
— В тези гори няма дивеч — забелязахте ли? Защото не е останало нищо живо. Нищо. Някъде там има нещо, което яде всичко останало.
— Глутница вълци — каза Рийд, но не звучеше убеден. — Това ни казаха още във Форт Ларами.
— Не — отвърна настоятелно Хейстингс. — Аз познавам вълците. Знам как ловуват. Това е нещо различно. Индианците също го разбират.
Хейстингс се засмя така, все едно се давеше.
— Хванаха едно момче, което нямаше и дванайсет години, заклевам се, и го завързаха за дърво от другата страна на хребета, а после го изоставиха. Просто се качиха на конете си и го оставиха. Оставиха го за онова нещо, което живее там, за да се нахрани. Още го чувам как крещи.
Стентън знаеше за хора, побъркани от живота в пустошта — от твърде много години, прекарани под мрачната обсада на дивата природа. Запита се дали Хейстингс просто не беше полудял. Но въпреки мръсотията по тялото си и треперещите си ръце, Хейстингс не изглеждаше луд.
Изплашен до смърт — да. Но не и луд.
— Веднага след като потеглихме от Форт Бриджър, изчезна едно малко момиченце — продължи Хейстингс.
Гласът му отново се беше снишил, почти до шепот.
— Всички мъже от кервана отидоха да я търсят, но безуспешно. А сетне, на няколко мили навътре в гората, открихме тялото ѝ: разкъсано на парчета, така че от нея не беше останало нищо друго освен скелета.
Стентън си спомни за момчето от семейство Найстром и за ужасяващото състояние, в което бяха намерили тялото му. С лице, обърнато настрани към земята, все едно просто си беше полегнало в пръстта, за да си почине. Това момиченце бе открито на цели мили напред по маршрута на кервана, точно като малкия Найстром. Косата по тила на Стентън настръхна. Амулетите отново се раздвижиха в тишината. По челото му беше избила пот. Близостта на дрънкулките на Хейстингс го напрягаше, като му напомняше за Тамсен. „Тези боклуци не могат да те предпазят; нищо не може да ги предпази.“ Не знаеше откъде се беше появила в главата му тази мисъл. Но беше вярна.
— Трябва да кажете на кервана си да обърне. Тръгнете към Форт Хол и към северния маршрут, колкото можете по-бързо. Онези мъже няма да ме пуснат, иначе щях да падна на колене, за да ви умолявам да ме вземете. Спасете се, докато все още можете.
Рийд не отвори уста да каже нещо, докато двамата със Стентън не се отдалечиха на достатъчно разстояние от кервана, попаднал в капана на гората.
— Да върви по дяволите този Лансфорд Хейстингс — рече най-сетне той. — До края на живота си няма да повярвам на друг адвокат.
Рийд се изплю на земята.
— Мислиш ли, че си е изгубил ума?
— Не — отвърна Стентън, без да бърза. — Не, не мисля така.
Рийд го изгледа вторачено.