И въпреки това Снайдър беше прав — Рийд не разбираше хората. Светлината на деня вече се стопяваше, а през цялото време не бяха видели нищо — дори някоя прерийна катерица или една-единствена яребица — но никой не говореше за това на глас, против уроки. Рийд притеснено се вслушваше в бъбренето на мъжете пред себе си, разтревожен от все по-опасния разговор на Снайдър с Елиът. Снайдър знаеше, че Рийд го чува, и обичаше да го дразни; грубиянът в него се обаждаше. Дали снощи не се беше опитвал да го предупреди за нещо?
„Има два вида хора. Овце и онези, които ги колят. Не забравяй от кои съм аз.“
Ако имаше едно нещо, което Снайдър наистина да умее, това беше да накара хората да направят онова, което искаше от тях. Беше достатъчно само да им хвърли един поглед изпод сключените си вежди или да стегне мускулите на ръката си.
Ако Рийд можеше да се върне назад във времето, никога нямаше да се забърка в нещо с него. Беше проявил безразсъдство. Но не успяваше да заличи мисълта за ръцете на Снайдър от ума си, а тя — за големите му, груби, силни ръце — някак се беше преобразила от източник на боязън в силна, отчаяна нужда.
Беше глупаво. Беше по-лошо от глупаво — беше фатално.
Беше достатъчно човек да каже само една грешна дума на когото не трябва, за да се озове в килия, където да дочака окръжния съдия да се заеме с него. Рийд беше чувал една такава история от Едуард Макгий. Затова човек винаги трябваше да е готов да приеме всяко предложение в мига, в който е отправено.
Пред него изведнъж се разнесе ядосаният глас на Снайдър.
— Бога ми! — извика той и продължи с поредица от ругатни.
Малкото кученце на Халоран кресливо се разлая. Рийд ускори крачка. Може би най-сетне бяха открили дивеч.
Когато излезе от завоя на пътеката и видя какво бяха открили, стомахът му се преобърна. Между две дървета висяха останките от труп: китките бяха здраво стегнати с въже, раменете бяха разперени като криле, главата бе увиснала на шията, а надолу — надолу нямаше почти нищо. Гръбначният стълб свършваше изведнъж, във въздуха, а прешлените му висяха като мъниста на връв. Костите бяха почти напълно оголени от плътта. По земята се виждаха дългите кости на краката и натрошени парчета от ребрата. Пръстта под трупа беше бясно изровена и потъмняла от засъхнала кръв.
— Какво е това, мътните го взели? — каза Милт Елиът и едва не се спъна в дребния териер на Халоран, който душеше костите.
Рийд не можеше да откъсне поглед от главата, превърната на каша от насекомите. Нещо друго — може би птица? — бе изкълвало очите. Смъртта на детето сигурно е била чудовищна, макар че нямаше как да знае дали е била по-мъчителна от гладната смърт или от жажда високо в планините. Трябваше да каже нещо, преди Снайдър, Елиът и Халоран да занесат новината обратно в лагера и всичко да отиде по дяволите.
— Хейстингс ни разказа за това — каза той. — Това е работа на индианците. Някаква церемония.
— Церемония? — изръмжа в отговор Снайдър.
Той извади големия си ловджийски нож и се зае да кълца едното въже, докато не го преряза. Трупът увисна наляво, така че едната му ръка се повлече по земята.
— Каква е тази шибана церемония?
Рийд не отговори. Двамата със Стентън се бяха разбрали да не казват на останалите от експедицията за опасенията на Хейстингс. „Нещо преследва кервана.“ С тази новина нямаше да постигнат нищо друго, освен да им изкарат ангелите. Така или иначе, Снайдър явно не очакваше отговор; както мнозина други, и той се страхуваше от индианците и дори не се опитваше да разбере нещата, които правеха.
— Не ви ли прилича на онова хлапе, което намерихме в прерията, преди да стигнем до Форт Ларами? — попита ги Снайдър.
Териерът на Халоран започна да гризе кост от китката на трупа в краката му и Снайдър го изрита.
— Престани! Не бива така. Едно куче не бива да яде човешко месо. Може да му се услади.
— Куинси, ела тук — повика го Халоран.
Беше позеленял, а от охтиката беше останал само кожа и кости. Щеше да бъде истинско чудо, ако преживееше още един месец.
Снайдър протегна ръка, за да издърпа костта от кучето на Халоран. То скочи изведнъж срещу него и го захапа. От ухапаното място веднага бликна кръв.
— Глупаво псе! — рече Снайдър и инстинктивно вдигна ръка към устата си, за да изсмуче кръвта от раната.
После замахна с ботуша си срещу кучето, но не улучи и териерът отново скочи напред, за да го захапе за подметката. Без да се церемони, Снайдър вдигна пушката си и го простреля в стомаха. Звукът, който издаде животното, когато куршумът се заби в него, беше най-странното и злокобно нещо, което Рийд бе чувал през живота си — пронизителен писък, изпълнен с изненада и болка, който звучеше почти човешки.