Халоран беше плах и стеснителен човек — овца според класификацията на Снайдър — и беше изтощен от болестта, но сега го обзе гняв, който му даде сили да се изправи срещу Снайдър. Ръцете му се вкопчиха в реверите на по-едрия мъж, но Снайдър с лекота го отблъсна.
— Какво беше това, по дяволите? Защо го направи, дяволите да те вземат?
Халоран се обърна към останалите в търсене на подкрепа, но Рийд извърна поглед от него. Никой нямаше да се възпротиви на Снайдър — най-малко Рийд. Вече знаеше в какво може да се превърне той, познаваше силата на тези ръце и имаше синини, с които да го докаже.
— Този пес ме ухапа — отговори Снайдър. — А аз си имам права. Ако някое куче ме ухапе, го застрелвам.
— Почти не ти е пуснал кръв! — възрази Халоран.
По брадичката му се стичаше кръв от последния пристъп на кашлица.
— Може би аз трябва да застрелям теб — добави той.
Снайдър го зашлеви през лицето и Халоран падна по гръб на земята. Рийд се сви, когато го видя. Снайдър само се засмя.
— Престани да ревеш — рече той. — Така само ще стане още по-лошо.
Какво друго му беше казал Снайдър снощи? „Мислиш си, че знаеш как е устроен светът, но нищо не знаеш. Вбесявам се от хора като теб. Толкова си глупав, да ти го начукам, че дори не знаеш колко си глупав.“
Халоран се претърколи на четири крака и цялото му тяло се разтърси от нов пристъп на кашлица. От устата му увиснаха кървави нишки слюнка. Рийд беше погнусен от него, но и от себе си; трябваше да направи нещо, за да защити Халоран, но страхът не му позволи.
Снайдър и Елиът поеха обратно по пътя, по който бяха дошли. Рийд не помръдна от мястото си, а се загледа в Халоран, който се беше заел да рови с ръце в пръстта до тялото на кучето си.
— Хайде, Люк. Остави го.
Беше се стъмнило почти, а Рийд не искаше да изостава от останалите.
Халоран дори не вдигна поглед към него.
— Трябва да го погребем. Не мога просто да го оставя тук. Ще ми помогнеш ли? Поне това ще направиш ли?
Погнусата на Рийд се превърна в гняв. Земята беше твърда като скала, а те нямаха лопати. Какво искаше Халоран, да копаят с голи ръце? Освен това трябваше да мисли и за утрешния ден, за поредния ден на мъчителен труд, с който да разчистят пътя за кервана, а кой знае още колко дни като него ги очакваха след това.
— Остави проклетото куче — нареди Рийд и вдигна пушката на рамото си. — Или можеш да останеш сам тук в тъмното, за да провериш дали наистина има нещо, което ни следи.
Халоран се изправи и той изпита облекчение — но и зашеметяващ пристъп на вина, от който в гърлото му се надигна горчилка.
По целия път обратно към лагера се преструваше, че не чува хлипането на Халоран.
Четиринайсета глава
Всички казваха, че се е случило истинско чудо. Беше станало по Божията милост и представляваше доказателство, че не са забравени и изоставени на съдбата.
Тамсен не ги обвиняваше; чудесата не им достигаха, точно както и всичко останало. А и как иначе можеше да се обясни онова, което се случи с Халоран? Ако тя наистина беше вещица, както твърдяха всички, може би щеше да има обяснение. Знаци, поличби, амулети за прогонване на дявола, предсказване на бъдещето по облаците в небето: онова, с което се занимаваше, не ѝ носеше власт, а само внимание — и все по-често, от нежелания вид.
Но някаква сила беше докоснала Халоран и го беше изцелила.
В продължение на една седмица, откакто застреляха малкото му кученце, той почти не можеше да вдигне глава. Жалко за кученцето, но Халоран се беше привързал твърде силно към него. Дори го бе оставял да го гризка и хапе за забавление — като родител, който не знае как да научи децата си на дисциплина. Халоран вече редовно кашляше кръв, макар и да се опитваше да го скрие, и понякога не можеше да си поеме дъх часове наред.
Тамсен не беше спряла да се грижи за него, като стигна дотам да го прибере в техния фургон, когато вече беше толкова отслабнал, че не можеше да се държи на седлото. Не знаеше защо го съжалява; може би просто защото беше външен човек, самотен и презиран — като нея самата. Хранеше го с лъжица в устата — с бульон, сварен от гъбите, които събираха дъщерите ѝ: единственото, което успяваше да хапне. Още когато момичетата бяха малки, тя се бе постарала да ги научи да различават жълтите дантели на пачия крак от отровния двойник на сърнелата, а освен това знаеха, че не бива да опитват нито една гъба, преди да я донесат у дома, за да я одобри. (Тя сама събираше отровни гъби, когато имаше нужда от тях; разполагаше с приличен запас от отровния двойник на сърнелата и те бяха внимателно почистени и изсушени, за да бъдат смесени със саморъчно приготвения лауданум — но всички тези запаси бяха скрити и прибрани на тайно място, където останалите от кервана да не знаят за тях.)