Но Тамсен беше свикнала да я наричат с много по-обидни имена.
Малцина бяха преживявали охтика в толкова напреднала фаза като Халоран. И все пак често се случваше той пръв да се отзове на нареждането да впрегнат воловете и последен да си легне вечер. След като се беше погрижил за себе си, носеше вода и дърва за огъня на съседите си, все едно имаше енергия в излишък.
Тамсен трябваше да се радва, но се страхуваше.
Халоран беше различен. Не можеше да каже точно как, но го знаеше.
Една сутрин той започна да събира нещата си, за да ги натовари на мулето, като възнамеряваше да се върне към самостоятелния си начин на живот, и тя го посъветва да изчака още един-два дни, а той се тросна, че знае какво прави. Никога преди не ѝ беше отговарял рязко, независимо колко зле се беше чувствал. Тя остана толкова изненадана, че не му каза нищо повече през целия ден, а само го гледаше как лудешки бръмчи наоколо като насекомо, уловено в буркан, което се блъска в стените му в търсене на изход.
Оттогава нещата се бяха влошили. Халоран влезе в пререкание с един от водачите на семейство Рийд, когато оня преведе пръв мулето си през тясна клисура, преди големия фургон на семейството, и остро настоя на това, че възголямото превозно средство ще заседне в меката пръст (и се оказа прав, между другото; наложи се да впрегнат още един чифт волове, за да изтеглят фургона).
И най-лошото: на следващата вечер разби цигулката си в камък, когато някой го попита дали няма да им изсвири нещо след вечеря. Халоран заяви, че му е омръзнало до смърт да го тормозят да им свири.
Всички бяха толкова потресени, че млъкнаха и дълго време не казаха нищо, но Тамсен усети как очите ѝ се пълнят с горещи сълзи. Люк Халоран беше обичал тази цигулка като дете. Отново я обзе мисълта, че това не е Халоран — че Халоран беше умрял и това беше някой друг.
Но тази мисъл очевидно бе налудничава. Много по-вероятното обяснение беше онова, че след няколко седмици боледуване той се беше променил. Или може би винаги си е бил такъв, но болестта го беше прикрила за известно време.
Когато си беше представяла това пътуване, тя предполагаше лишения, глад и мръсотия, която полепва навсякъде, като втора кожа, и никога не може да бъде отмита. Но не си беше представяла толкова много хора наоколо, и невъзможността да избяга от техните необичайни, необясними предразсъдъци и внезапните, шокиращи промени в настроението им.
От една седмица се придвижваха в сянката на планинската верига Уасач и беше горещо дори след залез-слънце. Тамсен искаше да се изкъпе; искаше да се почувства чиста, макар и да знаеше, че до сутринта отново ще бъде покрита с полепнала мръсотия.
Тя изчака останалите от семейството да се настанят до палатките, така че да има възможност за малко усамотение. Джейкъб четеше на глас на децата; Джордж бе запалил лулата си и седеше със затворени очи, все едно беше на любимия си стол у дома, където бе прекарал толкова много вечери. Но сега, когато беше седнал в праха под купола на враждебното небе, този ритуал изглеждаше абсурдно, едва ли не отчаяно. Сякаш си представяше, че отново е у дома или вече е пристигнал в Калифорния.
Тя застана от другата страна на един от фургоните, напълни най-голямата им тенджера с вода и я сложи да се стопли на догарящите въглени. По вятъра тихо се носеха шумове от останалата част на кервана, но бяха далеч. Семейство Донър не бяха изпаднали дотам да ги смятат за парии, но все пак бяха изгубили положението си на най-изтъкнатата и влиятелна фамилия в кервана. Но каквото и да мислеха другите за нея, Тамсен си знаеше, че само едно нещо може да я накара да се почувства по-добре: баня. Тя остави настрана блузата, полата и чорапите си и остана по корсет и фуста.
Натопи гъба в топлата вода и се зае да се избърше, така че по кожата ѝ оставаха дълги влажни следи. Покрай шията и по врата. Повдигна фустата си и се погрижи за дългите си крака. Беше истинско чудо какво можеше да се постигне с една мокра гъба. Едва не се разплака от облекчение, когато лекият бриз докосна бедрата и прасците ѝ. Беше започнала да разхлабва корсета си, когато застина. Нещо се беше променило.
Нещо се беше раздвижило.
Косата ѝ на тила настръхна. Не можеше да каже дали я беше стреснал някакъв шум или движение в тъмнината, но не се съмняваше: някой я наблюдаваше.
Очите ѝ се стрелнаха към храстите, към тъмната нащърбена сянка на дърветата. Нищо.