Тя се отпусна. Приказките за дебнещи чудовища и вълци, големи колкото коне, явно ѝ се бяха отразили. Отново се зае с връзките на корсета си, с хлъзгави и непослушни пръсти. Беше прекалено тихо. Нямаше начин Джейкъб вече да е спрял да чете. Нямаше начин останалите вече да са си легнали.
Нямаше начин да е сама. Слънцето бе залязло едва преди час и хората все още обикаляха наоколо, извеждаха добитъка си на паша и почистваха след вечерята.
Тя развърза корсета си. Разтвори го, за да разголи гърдите си, но вятърът носеше вече хлад, и тя потрепери. И тогава го видя — силует, който се движеше в сенките на дърветата; движеше се бързо; движеше се изправен.
Тя инстинктивно протегна ръка към блузата си — искаше да се прикрие с нещо, с каквото и да е. Но с другата си ръка грабна фенера и го вдигна високо над главата си, така че светлината му се отрази в дърветата и изрисува плетеница сред листата в короните им. Силуетът избяга почти веднага, но не и преди светлината да го улови, така че за миг освети лицето му: бледо, изпито и гладно.
Беше Халоран. И той я гледаше.
Преди Тамсен да успее да извика, се изгуби от поглед.
Ръцете ѝ трепереха, когато се зае да се облече. Очите му — в тях не се четеше желание, а нещо по-дълбоко, нещо сурово и животинско. Тя се опита да си спомни къде беше видяла за последно своите момичета — своите невинни доверчиви момичета, които се бяха привързали към Люк Халоран, обичаха го и му вярваха. Лиан беше седнала при по-малките деца и смучеше карамелов бонбон, докато слушаше Джейкъб. Дали и Елита беше с тях?
Тя забърза обратно към лагерния огън, където стресна останалите насред четенето на Джейкъб. Джордж объркано примигна срещу нея, все едно не можеше да си представи откъде е дошла.
— Изкъпа ли се? — попита той. — Хубаво ли беше?
Тя не му отговори. Елита не беше при останалите.
Даваше си сметка, че това е глупаво. Беше параноично. Елита сигурно беше изгубила представа за времето. Сигурно просто се скиташе някъде, разсеяна както обикновено, търсеше попови лъжички в потока или се катереше по дърветата, за да намира изоставени птичи гнезда. Веднъж, не много отдавна, Тамсен я беше хванала да си шепне сама, и когато я попита на какво си играе, Елита беше пребледняла от гняв. „Не си играя“, беше заявила тя. Момичето трябваше да се превъзпита, за нейно собствено добро.
И все пак не ѝ се искаше тази вечер Елита да се скита сама.
Тамсен първо навлезе в гъсталака до потока. Беше точно от онези места, които се харесваха на Елита — плетеница от папур и острица, над която се носят сладки птичи песни.
— Елита Донър! Там ли си?
Нямаше отговор. Беше тихо като в църква. Всички казваха, че наоколо е прекалено тихо, и Тамсен бе съгласна. Все едно всичко живо бе избягало, дори птиците.
— Елита, веднага ми отговори!
Нещо се раздвижи в гъсталака. Сърцето на Тамсен биеше като чук в гърдите.
— Елита?
Този път не успя да прикрие страха в гласа си.
— Боя се, че съм само аз.
Беше Мери Грейвс, която изникна пред нея с широки крачки на крака, подобни на кокили.
— Елита е изчезнала, така ли?
— Не е изчезнала — отвърна остро Тамсен.
Макар че си мислеше съвсем същото, Мери я подразни, като използва тези думи.
— Сигурно е отишла да се разходи.
Двете жени се изгледаха. Беше първият път, когато Тамсен наистина ѝ обърна внимание. Можеше да се сметне за привлекателна, ако не беше твърде ясно очертаната ѝ челюст и очите ѝ, определено прекалено големи за това лице. Макар и да беше само с няколко години по-млада от Тамсен, сигурно бе още девствена.
Може би точно това се харесваше на Стентън; Тамсен не беше пропуснала да забележи, че бе пренасочил вниманието си към нея. Може би му се искаше неопитна жена, която да може да впечатли по-лесно. Странно как мъжете не бяха готови на нищо повече от флирт с опитна жена — курва, погледнато с техните очи — но веднага се кротваха с някоя друга, готова да им се подчинява като теле под хомот.
— Не исках да те стресна — каза Мери. — Видях те да идваш насам. А… от известно време искам да говоря с теб насаме.
— Точно в момента нямам време — отвърна Тамсен.
Не ѝ даде никакво обяснение. Мери Грейвс не го заслужаваше.
Но когато се опита да я подмине, Мери пристъпи пред нея.
— Моля те. Само за една минута — каза тя.
Изглеждаше така, сякаш се кани да я хване за ръката, но размисли.
— Просто искам да знам защо не ме харесваш.
За момент Тамсен остана без думи. Едва ли не — само едва ли не — изпита съжаление към това момиче. Мери изглеждаше искрено озадачена: като дете, което е видяло някоя ябълка да пада нагоре вместо надолу. Но в същото време Тамсен изпита остър прилив на безмилостен гняв: Мери си мислеше, че Тамсен ѝ дължи обяснение. Обяснение, за което едно не толкова наивно момиче щеше да се досети веднага само.