Ако обстоятелствата бяха други, Тамсен сигурно щеше да се разсмее. Може би дори щеше да ѝ обясни как стоят нещата. Чарлс Стентън беше предпочел Мери, но това не означаваше, че всички останали също трябва да я харесват. Мери ѝ беше отнела Стентън, без дори да се старае. Дори не беше ясно дали изобщо го иска.
Тамсен имаше пълното право да я мрази.
Но разбира се, тя не можеше да каже нищо такова. Подръпна ръба на полата си и се изкатери през високите туфи трева, за да заобиколи Мери Грейвс.
— Не знам за какво говориш — рече нехайно тя. — И не се съмнявам, че и двете имаме по-сериозни неща, за които да се тревожим.
Мери не се отказа. Тръгна след нея и веднага настигна Тамсен, като без усилие поддържаше същото темпо.
— Не ме харесваш — настоя тя. — Нали виждам как ме отбягваш? Просто искам да знам защо.
Тя прехапа долната си устна, преди да попита:
— Да не би… да не би да е заради мистър Стентън?
Тамсен неволно се сви, когато чу името му от устата на Мери.
— Какво общо има мистър Стентън? — попита тя.
Собственият ѝ глас прозвуча студено и пронизително в ушите ѝ, все едно беше преминал през пласт от дебел лед.
Мери се поколеба. Тамсен за миг си помисли, че няма да събере смелост да го каже. Но накрая се прокашля и отговори.
— Чух разни приказки — рече тя.
„Приказки.“ Друга дума за злостни лъжи като онези, които се разказваха за нея в Северна Каролина, преди да се премести да живее в Спрингфийлд.
„Ако си толкова сигурна, че съм вещица — беше отговорила Тамсен на жената на свещеника, която я беше сгълчала толкова безжалостно преди всичките тези години, — не мислиш ли, че не е много умно да ме предизвикваш?“ Страхът по лицето на онази жена, което сякаш се беше пресякло, ѝ бе донесло някакво глупаво, мимолетно удоволствие. Точно това беше проблемът на жени като Пеги Брийн и Елеанор Еди: те се страхуваха, винаги се страхуваха, и никога от онова, от което наистина трябваше да се страхуват.
В този момент изкушението да каже истината на Мери, беше почти непреодолимо. Можеше да ѝ обясни някои неща за Стентън, които не очакваше да чуе, за да ѝ стане ясно. Да, той беше силен и умен, но освен това бе небрежен с чувствата — със своите собствени чувства и с чувствата на останалите хора. Беше създаден, за да живее като самотник; бе така устроен, че допускаше хората на едва половината път до себе си.
„А ти не искаш да дадеш сърцето си напразно на такъв човек, девственице.“
Но Тамсен знаеше, че нещастието щеше да застигне Мери, независимо дали Тамсен ще я научи как да го вижда, или не. Една мъничка, злонамерена част от нея дори се радваше на това.
— Не бива да слушаш хорските приказки — отвърна кратко тя.
Преди Мери Грейвс да отговори, някой извика Тамсен по име.
Тя се обърна, като отначало помисли гласа за този на Джордж. Но беше Халоран. Той с мъка си пробиваше път през гъсталака, като се държеше за стомаха. Олюляваше се, приведен, все едно са го простреляли.
Цялата му нова сила, енергия и здраве се бяха стопили; тя остана потресена, когато го видя, потресена и ужасена. Нямаше никакво съмнение, че той умираше. Очите му бяха изскочили. Устните му бяха извити в болезнена гримаса и бяха оголили възпалени венци и прогнили зъби. Сухожилията бяха изпъкнали по врата, ръцете и дланите му.
— Мисис Донър — повтори той, като протегна ръка към нея.
Тя неволно отстъпи, макар че между тях все още беше тесният поток. Той се препъна по неравната земя и падна на колене във водата. Но вместо да се изправи на крака, запълзя към нея.
— Помогни ми. Моля те, помогни ми.
В този миг тя забрави за мъжа, когото беше видяла да я гледа от дърветата, и вместо това отвърна на молбата на човека, за когото се бе грижила до лагерния си огън. Навлезе в потока, като разплискваше водата около краката си, обзета от срам, че първоначалният ѝ импулс беше да се отдръпне по-далеч от него, загреба вода с шепите си и я поднесе към устата му.
— Иди да доведеш някого — каза тя на Мери. — Имаме нужда от помощ, за да го пренесем.
На Мери трябваше да ѝ се признае, че не изпищя, не възрази и не припадна. Извърна се и хукна към кервана.
Той не искаше да пие вода. От устата му се отронваха мъчителни стонове и сякаш не я чуваше, когато тя го умоляваше да отвори очи. Застанала толкова близо от него, тя едва не се задави; миризмата на тялото му беше вече на труп.
Но веднага щом Мери се изгуби от поглед, Халоран отвори очи. Пръстите му се вкопчиха в китката на Тамсен с неочаквана сила.