— Обещаваш ли да ми помогнеш? — попита накрая той. — Обещаваш ли да не ме оставиш гладен?
Тя успя единствено да кимне. След още миг той отмести тежестта си от нея — и тя успя да грабне ножа от ръката му.
В мига, в който пръстите ѝ се сключиха около дръжката, зад нея се разнесе шум: шумолене на треви, пукот на счупени съчки и гласове. Тя чу гласа на Мери Грейвс, която викаше:
— Насам. Ето там!
Тамсен едва не извика от облекчение. Беше спасена.
Но в същия миг Халоран се промени. Или поне така си помисли тя: видя как цялото му същество се усуква и извива, все едно се навиваше около някаква невидима макара, която се беше строшила и го влачеше надолу към преизподнята. Разкъса се и се преобрази в нещо друго. Вече не беше себе си; дори не беше човешко същество. Очите му бяха изцяло черни, пусти и безизразни като дъното на кладенец. Лицето му се беше стеснило. Тя усети миризмата на кръв в дъха му. Все едно някакво животно, пленено вътре в него, точно в този миг се беше освободило и беше разцепило човешката му обвивка.
Той оголи зъби. „Дай ми това, което искам, или ще го взема насила… Умирам от глад.“
Лицето, което гледаше пред себе си, вече не беше лице на човек.
В мига, в който Мери изскочи на поляната до потока, а той се отдръпна и оголи зъби, в същия този един-единствен свръхестествено застинал миг Тамсен разбра, че ще умре. Тя заби върха на острието в гърлото му, рязко го дръпна настрани, като усети под него съпротивлението на сухожилията и гръкляна и ги разсече, а ръката ѝ се обля в топла кръв.
Петнайсета глава
Скъпи Едуин,
Изпращам това писмо до Форт Сътър, както предложи ти, с надеждата да достигне до теб в другия край на дългия маршрут до Орегон. Не съм изненадан, че си решил да участваш в това велико американско приключение, приятелю, защото то несъмнено отива на твоята дръзка и любознателна природа. Завиждам ти и ми се иска да можех да се присъединя към теб, но освен това съм реалист и си давам сметка, че съм твърде силно привързан към удобствата на цивилизацията, за да приема такова предизвикателство. Освен това ми се струва, че новото ми назначение в Харвардския университет е достатъчно голямо приключение, така че ще се задоволя с него.
Пристигнахме в Кеймбридж от Кентъки преди два месеца. Тили ни намери обзаведена квартира в чудесна къща на улица „Принс“ и вече се е сближила с няколко съпруги на преподаватели от университета, така че не вярва пустошта на Кентъки да ѝ липсва особено много. С радост прочетохме в последното ти писмо, че си се сгодил. Аз съм твърдо убеден привърженик на идеята, че за един мъж е по-добре да е женен, отколкото да живее сам на света.
Но нека не се бавя повече, преди да стигна до истинската причина за това писмо — едно преживяване, което може да ти се стори много интересно и свързано с хипотезите, по които работиш толкова неуморно. Наскоро имах възможността да се запозная с английски лекар, който посети Харвардския университет в рамките на програма за професионален обмен. Името му е Джон Сноу; мълчалив човек с впечатляващо високо и широко чело, подобно на купол, и проницателен поглед, от който блика остър ум. Запознахме се на тържество на факултета и след като обсъдихме скорошната епидемия от дребна шарка далеч на запад от Бостън, той ми призна, че не е съвсем убеден в правотата на конвенционалното мислене за „лошия въздух“, на който се дължи разпространението на болестта. Самият той проучва други възможни причини. Според него в научната теория за миазмите има твърде много противоречия и виновникът е друг, макар и все още неизвестен. Достигнал е до фундаментални въпроси за самата същност на болестите и за това как е възможно съвсем специфични и съвсем различни болести да се разпространяват незабелязани сред нас, преди изведнъж да се събудят за живот — като холерата и коремния тиф — и да избухнат в истински епидемии. Говореше дори за възможните начини една болест да се пренася невидимо, посредством хора или други създания, които не показват никакви признаци на болестта.
Разговорът несъмнено беше изненадващ и вълнуващ. И точно защото той ми се стори дотолкова изпълнен с нови идеи — и същевременно не толкова далеч от някои от онези мисли, които ми сподели самият ти, когато бяхме заедно — аз започнах да си мисля, че ако изобщо има човек, с когото да мога да разговарям за нашето преживяване в Смитбъроу, това би бил той. Беше рисковано, разбира се: политическата мъдрост на подобно действие бе достойна за съмнение, но трябва да си призная, че споменът за Смитбъроу ме измъчваше твърде отдавна и гореше в мен като пламък, който жадува да излезе навън.