Затова помолих Сноу да се срещнем насаме и когато той се съгласи, аз му разказах с най-големи подробности за нашето уникално премеждие, без да му спестявам нищо, колкото и фантастично да прозвуча. Когато завърших разказа си, той остана като зашеметен. Попитах го дали някога е чувал за друг случай, подобен на този, и в отговор той промърмори, че не е. Тогава го попитах какво възможно обяснение би имало за онова, на което станахте свидетели, и той ме погледна сериозно и строго. „Това, което описваш, не е нищо повече от езическо суеверие — рече той със силния си, необичаен акцент. — Налага се да ти напомня, че ние сме хора на науката. Съветвам те да търсиш отговорите в естествения свят, а не в свръхестествения.“
Боя се, че допуснах непростима грешка; ако той реши да разкаже на останалите от факултета, може да ме сметнат за ужасно суеверен човек, което със сигурност ще навреди на репутацията ми.
Но след като ме сгълча така, той ми помогна да видя истината. Едуин, моят съвет е да се откажеш от това издирване, което си предприел в търсене на предания за индиански божества, способни да се преобразяват в различни форми — хора денем и животни нощем. Не мога да кажа дали отговорът на онази мистерия наистина може да се открие в естествения свят, както настоява Сноу. Красотата на света, Едуин — както и безнадеждността на стремежа да го опознаем напълно — се дължи на безкрайното му разнообразие. Не бива да храниш напразни надежди; напълно възможно е никога да не научим отговорите на нашите въпроси.
Но стига толкова. Ако не се вслушаш в моя съвет — а аз знам колко вероятно е това — поне не поемай ненужни рискове, за бога. Моля те, послушай съвета на един стар приятел, който иска да те види отново: снабди се с най-надеждния кон, който можеш да си позволиш, не пътувай сам в непозната територия, не забравяй лекарската си чанта и винаги носи със себе си заредено оръжие.
Шестнайсета глава
„Не бях виновен аз, Елита. Кажи на мащехата си, че не бях виновен аз.“
Тялото на Халоран все още не беше отнесено в лагера, когато тя започна да чува гласа му — отначало слабо, на пресекулки, все едно някакъв невидим вятър носеше словата му към нея. Сетне по-силно и настоятелно.
„Моля те. Кажи ѝ. Кажи ѝ, че съжалявам.“
Елита затисна ушите си с ръце, без да я е грижа дали някой ще я види. Когато остана сама, се опита да се разбере с Халоран, но той сякаш не я чуваше.
Тя не можеше да говори на гласовете. Можеше само да ги чува. „Моля те. Онова чудовище, което събори Тамсен на земята, не бях аз. Не успях да го спра, но това не бях аз.“
Откакто бяха потеглили от Форт Бриджър, с гласовете ѝ беше още по-тежко. Единственият, когото разпознаваше ясно, бе гласът на Люк Халоран, който цяла седмица бе вехнал в техния фургон, на ръба между живота и смъртта. Вече знаеше, че другите гласове бяха на мъртъвци, и най-често говореха безсмислици. Само от време на време успяваше да различи по някоя дума. Понякога се чувстваше така, все едно се е вмъкнала по средата на някакъв разговор помежду им, все едно тя влизаше без покана в собствената си глава, а не обратното.
Беше се опитала да сподели с Тамсен. Знаеше, че доведената ѝ майка вярва в необясними неща отвъд естествения свят. Беше я виждала да сплита внимателно стръкове розмарин, за да си направи защитни амулети, и да разтърква самакитка и лавандула, за да сложи от тях зад ушите на собствените си деца, така че да не ги преследват демони.
Но когато ѝ каза името на Халоран, лицето на Тамсен стана твърдо като скала. Тя сграбчи Елита за раменете.
— Не бива да казваш на никого — нареди тя. — Никога повече не искам да чувам и дума за това. Закълни се.
Елита се беше заклела, защото се беше изплашила; тя я беше стиснала толкова силно, че ѝ остави синини. Тамсен също се боеше: заради онова, което се беше случило с Халоран в гората, и заради приказките на хората след него. Преди смъртта му се говореше само шепнешком, не по-тихо от змийско съскане, което следваше по петите Тамсен и дори Елита. Но сега тези шепнещи гласове, точно както гласовете в главата ѝ, бяха започнали да крещят. Крещяха, че го е омагьосала със своите отвари, че го е превърнала в демон, че го е направила свой любовник и го е накарала да полудее. Крещяха, че го е убила, за да му източи кръвта и да я изпие.
Вече никой не искаше да говори с Тамсен. Дори Елита усещаше тежестта на всеобщата омраза. Хората се отдалечаваха, когато я видеха да се приближава. Нито едно от другите момичета, с изключение на Мери Грейвс, не оставаше да пере на реката, когато дойдеше Тамсен, а когато Елита ходеше вместо нея, понасяше подигравки и промърморени под нос обиди.