Тамсен сякаш вече носеше вина за всичко лошо, което се бе случило с кервана. Тя умело се преструваше, че това не я притеснява, но Елита понякога я чуваше да плаче нощем.
Елита не умееше да се преструва. Цялата гореше от срам. А гласовете продължаваха да се тълпят в главата ѝ, да нашепват ужасни неща и да оставят след себе си дълбока яма от самота, все едно словата им бяха остри и реални, способни да я издълбаят отвътре. Изпитваше отчаяна нужда от мир и спокойствие, от тишина.
Но гласът на Халоран беше неумолим — приглушен и почти постоянен ритъм, който я потапяше в ужас и вина. Разказваше ѝ с подробности за неща, за които не искаше да чува. Разказа ѝ за глада, който се беше загнездил не в стомаха му, а в кръвта му — неутолим глад, който забираше като възпалена рана. Разказа ѝ за сладкия аромат на човешката кожа и за плътния пикантен вкус на човешката кръв, и за своята нужда от тях, която измъчваше цялото му същество. Твърдеше, че се срамува, но говореше с копнеж за тялото на Тамсен — и в своите най-мрачни и яростни мигове ѝ нашепваше извратени, гнусни неща, които сетне тя не можеше да забрави.
„Чудя се каква си на вкус.“
„Чудя се какво ли ще бъде, докато те ям.“
„Ще започна с нещо много малко, с едно пръстче на крака или с едно от меките ти ушенца.“
Тя все по-често започна да си мисли да се удави; да си мечтае за хладната тъмна водна повърхност, която се затваря над главата ѝ.
А сетне го направи.
Тамсен я беше изпратила на реката, за да изпере дрехите, докато всички останали от семейството бяха заети да разпрегнат воловете и да устроят лагера за през нощта. Тя не беше планирала да се самоубие точно тази вечер, но когато застана в сянката на брега, като гледаше как залязващото слънце играе по водата, и се опитваше да не обръща внимание на непрестанните призрачни гласове, тя изведнъж си даде сметка, че има само едно възможно решение — и то беше точно пред нея. Реката ѝ приличаше на легло, застлано с чисти чаршафи. Приличаше ѝ на уютен дом.
За миг се замисли дали да не остави ботушите си на брега; обущата бяха скъпо нещо и нямаше никакъв смисъл да се губят, вместо да останат за сестрите ѝ. Но се боеше, че ако спре, за да ги свали, може да размисли. Стъпи от камъните в плитката, бърза вода. Беше по-студена, отколкото очакваше, но тя продължи да крачи напред. Не спря и когато стигна до кръста ѝ. Чудеше се дали не трябва да напълни джобовете си с камъни, но полите ѝ вече бяха толкова натежали, че ѝ беше трудно дори да върви. Течението я дърпаше. По-напред се виждаха бели вълнички; на това място то щеше да бъде най-силно. Ако имаше късмет, щеше да я събори и да я отнесе надолу по реката.
Тогава нямаше да бъде виновна. Нямаше да има избор. Смъртта ѝ щеше да бъде оставена в Божиите ръце и може би все още имаше шанс да получи милостта Му. Тя се помоли на Бог да се случи бързо.
Водата стигна до гърдите ѝ и я накара да ахне. Вече ѝ беше по-трудно да пази равновесие; течението непрекъснато я дърпаше за полите и за глезените. Всички гласове в главата ѝ замлъкнаха отведнъж и тя усети на тяхно място прилив на паника. Спомни си за лицето на малката си сестричка и за Томас. Но вече беше късно да съжалява; беше стигнала дълбокото и нямаше да успее да се върне до брега, не и с подгизналите си поли и корсажа, който не ѝ позволяваше да си поеме въздух. Помисли си да се обърне и да извика за помощ, но се подхлъзна на един камък. Краката ѝ се измъкнаха изпод нея, ледената вода се втурна към лицето ѝ, напълни ѝ носа и устата и я заслепи.
Не можеше да се отблъсне с крака, защото бяха заплетени в полите ѝ. Не знаеше накъде е повърхността. Теченията я подмятаха и не можеше да диша. Изобщо не беше така, както си го беше представяла; не беше мирно и тихо, нито като насън. Дробовете ѝ крещяха за въздух. Гърлото ѝ се свиваше, защото не можеше да поеме нищо друго освен вода. Цялото ѝ тяло мъчително протестираше срещу това, което се случваше с нея. Изпитваше болка навсякъде.
И гласовете се върнаха, по-яростни от всякога, като цяла разярена тълпа, докато не разбра, че в действителност те я дърпаха за краката, те я теглеха надолу към дъното, те я увличаха под вълните.
Под водата не беше останало нищо друго освен гласовете.
„Вече си моя, момиче“, рече някакъв непознат.
„Ела при мен, Елита — рече Халоран, почти разридан. — Ласкава мила Елита.“
А сетне изведнъж я сграбчиха ръце. Тя се озова над водата, като се бореше да си поеме дъх, в ръцете на Томас. Реката я беше отнесла на стотина крачки надолу по течението; той се беше покатерил на паднало дърво, за да ѝ пресече пътя, и сега я издърпа при себе си, като ръмжеше от усилие, а тя плачеше и плюеше вода с вкус на повръщано.