Той не ѝ каза нито дума, докато не пропълзяха заедно обратно до брега, докато тя не престана да трепери и да кашля. Освен това не я докосна, нито я погледна, докато плачеше. Но когато най-сетне свърши с всичко това и когато имаше нужда от носна кърпа, той протегна към нея парцал — мокър, но чист — който извади от джоба на жилетката си.
— Защо? — попита я просто той.
Беше останала без сили, а гърлото ѝ драскаше. Той я беше увил с връхната си дреха; искаше ѝ се да заспи в прегръдките му, но не виждаше как да му отговори по друг начин, освен да му каже истината.
— Чувам мъртвите да ми говорят — каза му тя. — Говорят ужасни неща. Исках тишина.
Когато се обърна към нея, пред очите му паднаха кичури черна коса. Трябваше да се подстриже; Елита си го помисли дори сега, по средата на целия хаос.
— Когато бях малко момче… — започна Томас.
Той винаги казваше така, когато говореше за детството си в племето, и никога „преди да ме накарат да живея с белите“.
— … ме учеха, че духовете могат да говорят с нас. По вятъра, по водата, дори през дърветата.
Тя поклати глава.
— Не говоря за това — каза тя и си пое дъх. — Говоря за… действителни мъртъвци.
Тя отново си пое дъх и изпълни дробовете си с въздух, който сякаш ги преряза.
— Сигурно ме мислиш за луда.
Той замълча за момент.
— Когато убиха родителите ми, понякога ми се струваше, че ги виждам да ме наглеждат. Но никога не са ми говорили.
Елита си спомни, че нейната истинска майка ѝ се беше явила само веднъж — в деня, когато баща ѝ се ожени повторно и Тамсен се премести да живее у тях. Беше само сянка, която се рееше в края на леглото ѝ, но Елита я разпозна. „Не тъжи — беше казала, майка ѝ. — Баща ти има нужда от нея.“
— Свещеникът ми каза, че ги виждам само защото така искам — продължи Томас и сви рамене. — Каза, че всичко е в главата ми. След това никога повече не съм ги виждал.
— Значи мислиш, че всичко е в моята глава?
От това следваше, че тя наистина полудява.
Томас поклати глава.
— Не — каза просто той. — Мисля, че свещеникът не беше прав. Мисля, че родителите ми спряха да идват да ме виждат, защото се убедиха, че ще се справя. Защото знаеха, че трябва да продължа без тях.
Елита се беше самосъжалявала, когато баща ѝ се ожени за Тамсен, като си мислеше, че целият ѝ свят се е обърнал с главата надолу, а той е предал майка ѝ. Какво ли беше изпитвал Томас, който беше изгубил цялото си семейство, племето си и всичко близко? Тя дори не можеше да си го представи. Не можеше да разбере откъде е намерил сили да го понесе.
— Значи вярваш в духове и други такива тъмни неща? — попита го тя.
Той не изглеждаше притеснен или разтревожен от това, което щеше да си помисли тя.
— Да.
— И аз.
Той се премести малко по-близо до нея и тя потрепери, когато коленете им се докоснаха.
— Ще ти кажа нещо, което не съм казвал на никого — започна той и спря.
Тя го зачака да продължи, със затаен дъх.
— Когато бях в гората заедно с мистър Брайънт, срещнахме отряд от племето уашоу. Той не разбираше езика им, но аз ги разбирах.
Гласът му беше прегракнал. Беше много близо до нея и когато неволно се докосваха, Елита усещаше колко е студена кожата му. Сякаш и той се страхуваше.
— Те ми разказаха за някакъв демон — за дух, който е много неспокоен и много гладен. Духът се е умножил. И духовете вече носят кожите на хората, които са погълнали.
Духове, които се скитат и дебнат в горите, предрешени като хора. „Легион ми е името; защото сме мнозина.“ /Евангелие от Марко, 5:9/.
Томас поклати глава.
— Мисля, че си права. Мисля, че мъртвите говорят, когато са разгневени или неспокойни. Мисля, че духовете наистина съществуват. И мисля, че има причина да се страхуваш. Може би мъртвите се опитват да те предупредят за нещо.
Той кимна към мрака, който ги обгръщаше.
— Нещо ни чака там.
Тогава тя си спомни за момчето от семейство Найстром. Не ѝ бяха позволили да го види — а и тя не искаше — но беше чула какво се говори. Замисли се за глада, който описваше гласът на Халоран. Но Халоран нямаше как да е злият дух на племето уашоу. В това нямаше никакъв смисъл.
— Затова ли избяга? — попита тя.
Томас се поколеба. Сетне кимна.
— Изплаших се — рече той.
Тя дълбоко си пое въздух, после протегна ръка и я сложи върху неговата, като остави завивката да падне от раменете ѝ. Този път не ѝ се стори студен. Беше горещ като въглен.