— Не те обвинявам — каза тя.
Той се обърна към нея. Двамата бяха много близо един до друг в тъмното.
— Страх ли те е? — прошепна той.
Той притисна с пръст вътрешната страна на китката ѝ и този път тя потрепери по друга причина. Дъхът му я докосна по бузата. Миглите му бяха дълги и меки като перата на птица.
Допирът на устните му върху нейните беше неочакван — не неприятен, а просто необичаен. Бяха малко влажни, малко хладни и нежни. Първата ѝ целувка. Сърцето ѝ подскочи в гърдите, когато си го помисли. Стори ѝ се безобидно; защо свещениците и родителите изпадаха в паника? Той отново я целуна, все едно разбра, че ѝ се искаше още веднъж. Този път беше по-уверен в себе си и нещо в нея се надигна в отговор. Представи си душата си като птица, като червеношийка с мек пух на гърдите, която се опитва да полети.
Двамата останаха прегърнати още малко, докато Елита се къпеше в тайното щастие, което искаше да продължи вечно, макар да знаеше, че няма да бъде така, и сетне се отдръпна от него.
Ако я нямаше твърде дълго време, баща ѝ или мащехата ѝ щяха да дойдат да я търсят.
Полите ѝ все още бяха мокри и влажно се удряха в глезените ѝ, докато си проправяше път обратно през гората, но тя дори не забелязваше. Нямаше да забележи дори ако Тамсен ѝ се развика, че се е изцапала.
Когато излезе на една поляна, едва не се блъсна в Джон Снайдър и Луис Кесибърг: двама от хората, които ѝ бяха най-малко любими от целия керван. Радостта ѝ беше угасена също толкова бързо, колкото се беше появила, като пламъка на свещ на силен вятър.
И двамата носеха лопати. Преди да успее да свърне, те я забелязаха. Снайдър застана точно пред нея. Беше масивен като бизон и имаше същия див поглед; въртеше очи, така че се виждаше много от бялото.
— Гледай ти, момичето на Донър скитосва около лагера.
Кесибърг я огледа от глава до пети по начин, от който Елита се почувства неудобно.
— Какво правиш навън сама, момиче?
„Внимавай.“ Гласът на Халоран отекна внезапно и силно в главата ѝ, и за пръв път не го усети като натрапник, а като приятел. Спомни си какво беше казал Томас. „Може би мъртвите се опитват да те предупредят.“
Тя реши да подмине въпроса на Кесибърг. Ако искаха да я смятат за глупаво момиче, щеше да се държи като такова.
— А вие какво правите с тези лопати? — попита ги тя.
— Току-що заровихме Халоран — отвърна Снайдър. — Не върви да го оставим да овони всичко.
Кесибърг си свали шапката. В лицето му имаше нещо сбъркано, но Елита не можеше да разбере точно какво. Приличаше на скулптура на лице, изсечена от твърд камък. Но когато светлината го огряваше по определен начин, човек можеше да забележи пукнатините по него.
— О, аз точно идвах да кажа една молитва за него — каза тя.
— Заради онова, което направи на майка ти? — Под усмивката на Кесибърг се показа нещо грозно. — Закъсняла си.
— Никога не е късно за молитва — отвърна Елита, като се опитваше да ги заобиколи.
Но Кесибърг я сграбчи за ръката.
— Никъде няма да ходиш. Майка ти ще ми се сърди, ако те пусна да ходиш сама по това време — каза той.
Хватката му беше силна, влажна и прекалено гореща.
— Пусни ме!
Тя се опита да се издърпа, но той я задържа още малко, като изви ръката ѝ толкова, че да я накара да извика. Това се хареса на Снайдър. Той се засмя. Кесибърг също се разхили.
— Ти не си малко дете, нали знаеш? Вече си почти жена. А това означава, че не бива да ходиш сама. Някои мъже може да го възприемат по определен начин, все едно кръвта ти вече е кипнала.
Тя вече се канеше да извика за помощ — може би жената на Кесибърг беше достатъчно наблизо, за да я чуе, макар че от това нямаше да има никаква полза, разбира се, защото тя изглеждаше напълно безпомощна — но Кесибърг изведнъж я пусна. Блъсна я, колкото да се препъне, преди да се задържи на крака.
— Ако ти се прииска да се разходиш някоя вечер, само ми кажи и аз ще дойда, за да се погрижа за теб — каза той.
Тези думи накараха Снайдър отново да се разкиска и ушите ѝ пламтяха от техния смях, докато се отдалечаваше тичешком.
Седемнайсета глава
Когато отхапа от пая с череши, по брадичката на Лавина Мърфи потече ален сок и тя бързо се протегна за салфетка. Беше недопечен — прекалено мек и с твърде много плодов пълнеж. Тя щеше да се справи по-добре, но нямаше да го каже на Мейбъл Франклин. Все пак бяха организирали този прощален пикник за нея.
Беше докарала цялата си фамилия в Спрингфийлд едва преди година и един месец — скоро след смъртта на съпруга си — но за това време у нея се бе загнездило безпокойство.