— Мога да помоля Бейлис да се грижи за воловете ти, докато те няма. Мисис Маккъчън ще поеме грижата за фургона ти.
Стентън отново кимна мълчаливо.
— Благодарности, мистър Стентън. Много сме ти задължени.
Рийд изтупа ръцете си, преди да протегне едната към него.
Откри Тамсен в сянката, която хвърляше високо опънатото покривало на един от фургоните на семейство Донър. Влачеше крака в пясъка и беше увила главата си с бял шал, за да се предпази от слънцето. Той слезе от коня и пое редом с нея.
— Мистър Стентън.
Сякаш не се изненада да го види. Той се възхити на самообладанието ѝ.
— Какво правиш тук?
Той бръкна в дисагите на седлото.
— Мисля, че това е твое.
Тя застина, когато видя собствения си револвер. Изведнъж му се стори променена — все така красива, но някак по-дребна, като пламък, останал без въздух.
— По-добре да си го вземеш — каза той. — Знам, че е твой.
Тя го направи, но с неприязнено изражение, все едно оръжието беше змия или голямо насекомо, което може да я ухапе. Стентън я гледаше в ръцете и за миг се запита дали няма да го насочи срещу него, нещо в съзнанието му се люшна към несигурността. В същия миг изпита ненавист към самия себе си, защото точно това погрешно привличане — към опасностите, към нея — водеше до разруха, и той го осъзнаваше, от което то ставаше още по-силно. Устните ѝ бяха свити и розови. Той извърна поглед, обзет от внезапна ярост към нея, към розовата ѝ уста. Дори не проявяваше достатъчно приличие, за да изглежда виновна.
— Не искаш ли да разбереш къде го намерих? — настоя той.
Тя го погледна безизразно.
— Отнех го от Луис Кесибърг — продължи той.
— Луис Кесибърг? — Тя хладно сви рамене и се опита да му върне револвера. — Каквото и да е направил, аз не съм му казала да го прави. Не съм му дала и оръжието. Сигурно го е откраднал.
— И кога е имал възможност да го направи? Явно не обичаш да оставаш без работа, мисис Донър. Трябва да ти кажа, радвам се, че си имаш вече нова играчка.
Не беше хубаво да намеква подобно нещо, но онзи звяр, който носеше окован в себе си през последните няколко месеца, бе надигнал глава. Стентън започваше да губи контрол — или вече го беше изгубил много отдавна.
Цялото ѝ лице се сви от омраза като пресечено мляко.
— Нямаш право да ми говориш по този начин. Не и след онова, което се случи между нас.
— Не си мисли, че съм забравил за него — отвърна той.
Гласът му звучеше като ръмжене, което го подразни; подразни го властта ѝ над него, но в същото време тази власт го привличаше.
— Припомням си го всеки ден, когато половината фургон говори нещо зад гърба ми, докато минавам, а другата половина ме отбягва, и слуховете се разпространяват като зараза. Припомням си го всеки път, когато Франклин Грейвс заплашва да ме обеси, ако не…
Той млъкна. Не искаше да споменава името на Мери.
Но Тамсен само поклати глава.
— Не съм казвала на никого.
— Прости ми, ако не мога да повярвам на думите ти.
Той стисна юздите и се приготви да скочи на седлото, но Тамсен го докосна по ръката, за да привлече вниманието му — толкова бързо, сякаш докосваше нагорещено желязо.
— Съжалявам, Чарлс — каза тихо тя. — Ще ме чуеш ли? Не съм толкова лоша, колкото може би си мислиш.
Той присви очи и се извърна. Планините, които по-рано приличаха на далечни йероглифи, все едно гладката черупка на синьото небе се беше разкъсала на хоризонта, сега изглеждаха много по-близо. Вече различаваше заснежените им върхове и вечно заледените клисури. Нямаше време за губене.
— Не — рече накрая той, макар и все още да не я поглеждаше.
Спомни си за горещия дъх на Луис Кесибърг, вонящ на уиски, и за безразсъдния начин, по който се беше нахвърлил върху Стентън, едва ли не като див звяр. Не виждаше начин Тамсен да пусне мъж като него в леглото си — и дори, поне така се надяваше, да се сдружи с него. Той изпусна тежка въздишка, преди да добави:
— Сигурно не си.
Знаеше, че Тамсен много прилича на този револвер — опасна, дори смъртоносна, но само когато попадне в грешните ръце.
Той сведе очи към своите собствени ръце, после стисна юздите, възседна коня си и препусна в галоп.
Двайсета глава
Най-скъпа Марджи,
Изгубен съм. Вече не мога да кажа със сигурност откога. Обръщам се към теб с това писмо, за да се разсея и да повдигна духа си. Не знам дали ще срещна друг човек, на когото да го дам, за да достигне до теб. Ако не, ще го оставя на брега на някоя река или на друго подобно място, където има шанс да го открие някой.
Храната ми свърши. Наоколо няма никакъв дивеч. Успявам да оцелея само благодарение на онова, което научих от индианците миуоки, с които се запознах преди години — племе от „копачи“, принудени да ровят в земята, за да се прехранват. Опитвам всичко, което ми изглежда ядивно, дори горчиви жълъди и бурени, но сушата е направила така, че дори те са оскъдни. Може би щях да убия и изям коня си, ако си мислех, че ще успея да се измъкна от пустошта пеша. Може и да ми се наложи, ако нещата не потръгнат по-добре, макар и мисълта за това да ме изпълва с отвращение.