Както можеш да си представиш, детството ми беше истински ад. У дома цареше атмосфера, отровна за едно любопитно момче. Баща ми не разрешаваше въпроси или различни интерпретации по отношение на вярата. Не разрешаваше въпроси, точка. И още в ранна възраст аз реших, че няма да следвам този модел на поведение, а ще се науча да задавам въпроси за всичко.
Реших да се отдам на науката, а в наши дни няма по-благородна наука от медицината. Започнах да помагам на местен доктор на име Уолтън Гау. Д-р Гау може и да беше родом от планините на Тенеси (и по-късно ме отведе със себе си в Кентъки), но в никакъв случай не беше прост фелдшер с провинциални разбирания. Беше високо уважаван заради своите умения и рационалния си подход към медицината. Притежаваше забележителна наблюдателност и разсъдливост. Създаде си репутацията на човек, способен да спасява живота на пациентите си дори в най-тежки случаи, но повечето го познават като лекаря, който спаси живота на прочутия Дейви Крокет, докато служеше като представител на закона в Тенеси, като го оперира от спукан апендикс. По онова време Уолтън е бил млад и по случайност се е оказал един от малкото хирурзи наблизо.
Ти си медицинска сестра, Марджи, така че разбираш как понякога се случва един лекар да стане свидетел на неща, които да го накарат да си задава въпроси за всичко, което си мисли, че знае за света. Точно това се случи с мен и Уолтън Гау една вечер, скоро след като се преместихме в Кентъки.
Никога не съм ти разказвал тази история, защото се боях да не ме сметнеш за луд. Но за да ме разбереш, трябва да ти кажа истината.
Бяхме потеглили на прегледи в един много отдалечен район, когато чухме за някакъв особено любопитен случай в Смитбъроу. Помолиха ни да прегледаме местен човек, станал жертва на нападение. Любопитното в случая беше, че белезите му не приличаха съвсем на рани, оставени от нападение на диво животно. Мъжът ни разказа, че не знае точно какво го е нападнало, но нещо в тази история не звучеше съвсем достоверно. Д-р Гау настоя за цялата истина, за да можем да му помогнем. Мъжът ни разказа, че го е нападнал демон, който обитава горите в околностите на Смитбъроу. Въпросният демон бил добре познат на местните жители, но по обясними причини те с неохота говореха за това с чужденците. Мъжът ни обясни, че демонът някога е бил човек, но е претърпял необичайно преображение — никой не знаеше защо — и изведнъж заживял в гората — като диво животно. За да преживява, нападал домашните животни на съседите си, като убивал овце и кози и завличал труповете им в гората.
Двамата решихме, че местните жители страдат от някаква колективна психоза. Но те бяха непоколебимо уверени, че тази история е истинска. А раните на мъжа наистина изглеждаха необяснимо — бяха твърде тежки и жестоки, за да ги е нанесло човешко същество!
Разбира се, двамата с д-р Гау отказахме да повярваме на тази легенда. Но при нас не спираха да идват нови и нови хора, за да ни разкажат, че са виждали този демон. Описваха ни и истории за индианци, способни да „носят чужда кожа“ — да се преобразяват в животни, обикновено с нечестиви цели.
В науката е общоприето, че митологиите по целия свят, във всички култури, често съдържат определени елементи, породени от желанието да се обяснят необичайни природни или медицински феномени — и след като мина известно време, двамата с д-р Гау вече не можехме да се отърсим от мисълта, че е възможно и в случая да става въпрос за подобно явление. Ако наистина беше така, тази болест — при положение че наистина съществуваше такава — беше сполетяла различни хора на множество различни места и в различни моменти, като се беше проявила в многобройни вълни или епидемии.
Бях запленен от този фантастичен случай. Това беше една от причините да се откажа от медицината и вместо това да стана репортер. Като пишех за вестниците, имах възможност да пътувам навсякъде и да задавам въпроси. Уолтън не разбираше защо не мога да понеса мисълта, че тази мистерия ще остане неразгадана, но в последното си писмо до мен най-сетне си призна, че и самият той се измъчва от нея.
Оттогава на различни места попаднах на още истории за хора, нападнати от вълци, които сякаш се бяха възстановили, но след това бяха развили необичайна агресивност. Имаше дори един потресаващ случай: семейство в Ирландия бе обвинено в това, че се е преобразило в глутница от фантастични създания, подобни на онези от старинните европейски предания за върколаците — с изключение на един член от семейството, младо момиче. Всички останали бяха изчезнали като човека от Смитбъроу, но то беше останало у дома си и по някаква необяснима причина не показваше никакви признаци на болестта. Дали беше възможно някои индивиди да проявяват резистентност към определени болести — и ако беше така, какво бе обяснението за това?