Онова, което бях виждал и чувал, сякаш се припокриваше с различни индиански вярвания и легенди, и точно това беше целта на моето пътуване на запад: да се запозная лично с въпросните индиански племена и да разговарям без посредник с техни представители. Но не точно за да изучавам тяхната митология, а да се опитам да открия дали някои не споделяха общи корени, свързани с реално съществуващи медицински случаи.
Но докато пиша тези думи, изгубен насред пустошта, аз съм принуден да си задам въпроса какво ще излезе от всичките ми усилия. Мислех си, че съм в търсене на истина и познание; но сега се боя, че може би единственото, което съм постигнал, е да захвърля живота си на вятъра.
Най-скъпа Марджи, надявам се да откриеш в сърцето си сили да ми простиш за безразсъдното ми решение. Мога единствено да се надявам, че Бог ще се смили над моето пътуване и ще ме опази жив. С негова помощ се надявам да се върна при теб.
Двайсет и първа глава
Кой да предположи, че Райската градина се намира в полите на планината под връх Пайлът? След като бяха прекосили онази проклета солена пустиня, на Рийд му се струваше, че сухата, изпечена до кафяво земя след нея беше най-красивото място, което бе виждал през живота си.
Адът беше останал зад гърба им, поне така изглеждаше. Домашните животни лакомо се заеха да пасат сухата трева и се натрупаха по три едно след друго на тясното място за водопой. Хората от кервана с несигурни движения се измъкнаха от фургоните си, потънали в прах, и се изсипаха на потока, където се заеха да се наливат с мътната вода и да поливат главите си с нея. Лавина Мърфи и цялото ѝ семейство паднаха на колене и хванати за ръце, затвориха очи и започнаха да славославят Бог за спасението си.
Рийд наблюдаваше всичко това със задоволство, но освен това егото му беше накърнено. Беше поел отговорността да им стане водач и ги беше превел през най-трудното изпитание в цялото им пътуване, но сещаше ли се някой да благодари на него? Разбира се, че не. Вместо това мнозина намираха начин да го обвиняват. Беше открил, че лоялността на хората му не беше особено свързана с фактите, но за сметка на това зависеше изцяло от емоциите им. И отново беше принуден да приеме, че не поражда симпатия у хората — никога не го беше правил и може би никога нямаше да успее. Явно много хора не обичаха истината — според тях тя бе мръсна и неприятна на вкус, невъзпитана и твърде сложна. Изискваше се търпение, за да я чуят — числата, литрите, дажбите, дяловете и логичните причини. Много от тях просто предпочитаха сладкото, мимолетно удоволствие да чуят онова, което им се иска. А точно това умение притежаваше Донър в излишък — или поне едно време, преди някога жизнерадостната му природа да се срине напълно.
Но независимо дали другите го оценяваха, или не, именно Рийд беше причината да стигнат дотук в общи линии невредими — с неизменното си внимание към провизиите и настояването си всяка сутрин да тръгват по-рано, отколкото предишната. Под несигурното водачество на Донър всички отдавна щяха да са загинали.
А сега на Рийд предстоеше още една неприятна, но необходима задача: да попита всяко семейство дали някой е починал и да преброи загубите им. Той въздъхна и хвана юздите. В началото на кервана бяха семействата Брийн и Грейвс — онези, които го ненавиждаха най-силно и ирационално го обвиняваха за маршрута, по който бяха поели, защото по онова време им беше водач, а те бяха от хората, на които винаги им трябваше някой, когото да обвиняват.
След тях се движеха семействата, които не бяха постоянни в лоялността си или избираха да не взимат ничия страна. В тях се включваха Кесибърг, лукавият германец Уолфингър и неговата разпокъсана банда от германски имигранти, както и многобройният клан на Лавина. С тях пътуваха също Уил Еди и неговото семейство, както и семейство Маккъчън.
В края на кервана пътуваха семействата, на които всички гледаха с омраза, защото бяха заможни — факт, който доставяше извратено удоволствие на Рийд, защото и собственото му семейство все още се числеше сред тях. Двете фамилии Донър бяха обградени от истинска малка армия от наемни работници и разполагаха с общо почти дузина водачи, и Рийд се чувстваше по-сигурен от всичко това. Вече твърде често се случваше да улови Франклин Грейвс и Патрик Брийн да си говорят тихо нещо помежду си и да поглеждат към провизиите на семейство Рийд, докато ги разтоварваха.