— Никога не съм чувал някое индианско племе да изгаря мъртъвците си по този начин.
— Може да са били болни — предположи Франклин Грейвс. — И да са ги изгорили, за да попречат на болестта да се разпространи.
„Болест.“ Думата увисна във въздуха, като съсък. Мъжете от отряда мълчаливо се взираха в ешафодите. Рийд не се съмняваше, че всички мислят за Люк Халоран. Той също се беше разболял от някаква болест — дали не беше същата, от която са били поразени тези двама индианци?
— Какво е това?
Мъжете осъзнаха, че ги е доближила Мери Грейвс, едва когато чуха гласа ѝ зад гърба си. С нея беше и Елита Донър. Рийд беше чувал за нея, че е прекалено дръзка. Но самият той си мислеше, че нещо не е наред с това момиче: понякога я виждаше да обикаля съвсем сама и да си мърмори, все едно води спор с празното пространство.
Лицето на Франклин Грейвс потъмня от гняв.
— Махни се оттук — рече той на дъщеря си. — Връщай се при останалите. Това не е гледка за женски очи.
Но тя отстъпи настрани от него, когато той сякаш посегна да я сграбчи. Рийд трябваше да ѝ признае: наистина беше сърцата.
— Тук има нещо издялано — каза тя и вдигна ръка към кората на едно дърво наблизо.
Виждаха се квадрати, в които бяха издялкани други квадрати, и резки, които наподобяваха светкавици. Имаше и грубо очертани човешки силуети, но главите им изглеждаха необичайно — твърде големи за телата, които ги носеха.
— Може би е някакъв разказ — добави тя.
— Не е разказ — обади се Томас, момчето от Форт Бриджър.
Рийд едва ли не беше забравил за него. Вечер винаги се криеше под един от фургоните на Джордж Донър, а кой го знаеше къде ходи през деня. Докато прекосяваха пустинята, от него нямаше никаква полза; Рийд очакваше всеки момент да избяга, както беше направил с Брайънт.
— Това са заклинания срещу зли духове — продължи Томас с такава неохота, все едно с мъка се разделяше с всяка дума. — За защита от гладните.
— За мъртвите? — попита Брийн и почти несъзнателно вдигна ръка към пушката си. — Защо им е защита на мъртвите, дявол да го вземе?
Рийд си спомни какво им беше казал Хейстингс, когато го откриха в онзи фургон. „Там има нещо, което яде всичко живо.“
— Значи духовете са виновни за това, че в гората няма никакъв дивеч, така ли? — попита Снайдър.
Томас извърна поглед. Едно мускулче потръпна на челюстта му.
Рийд се стресна, когато вместо него отговори Елита Донър.
— Те не ядат само животни — рече тя с мек, мелодичен глас.
Очите ѝ бяха ясни, сини и изпълнени с болка.
— Ядат и хора.
Рийд усети как безпокойството пропълзя като тръпка по кожата му.
— Явно си ѝ пълнил главата с приказки — обърна се той към Томас.
— Той се опитва да ни помогне — тросна се в отговор Елита, като се извърна от Рийд. — През цялото време се опитва да ни помогне, но вие не искате да го чуете.
Снайдър се приведе над нея с подигравателна усмивка.
— Ти не разбираш, момиче — той не е един от нас. И не се опитва да ти помогне, а само да ти бръкне под полата.
— Изгорили са телата, за да не ги докопат гладните — рече Томас.
Говореше с равен глас, но очевидно се контролираше с мъка. Посочи към реката, която се разливаше пред тях, и планината в далечината.
— Влязохме в мястото, където живеят злите духове.
Той почука по едно от дърветата и посочи първо към символите, издялани в кората, а сетне към труповете.
— Може и да не искате да ми повярвате, но доказателството е пред очите ви.
— Доказателство? — повтори Патрик Брийн и подигравателно завъртя очи. — Не виждам никакво доказателство, само езическо невежество. И вярвам на Господ — чуваш ли, момче, на Господ — да ме води и да ме закриля.
Когато чу това, младежът се отдръпна по-назад от тях, вдигнал ръце в знак, че се предава. Докато отстъпваше, бавно поклащаше глава, а на лицето му се появи тъжна усмивка.
— В такъв случай Господ сигурно ви е много ядосан, защото ви е довел в долината на мъртвите. Помирете се с вашия Господ, преди да е станало твърде късно — защото гладните идват право при вас.
Двайсет и втора глава
Тамсен чувстваше как се променя, как става по-сурова. Бяха оставили необятната бяла пустиня зад гърба си, но сега пред тях беше безкрайната пелинова равнина на Големия басейн. Слънцето бе изяло красотата ѝ, бе съсипало кожата и косата ѝ, бе стопило изящните извивки на тялото ѝ, бе я оставило с кокалести, възлести крайници. Красотата беше нейната броня. Лишена от нея, тя се измъчваше от страх.
Защо не беше накарала Джордж да вземе малко от косата на момчето от семейство Найстром — онова момче, което бе убито в началото на пътуването им? От нея можеше да направи могъщи талисмани за децата си, но се страхуваше някой да не разбере за това. Работеше тайно, защото дори Джордж не одобряваше нейните занимания с онова, което наричаше „езически практики“. Но сега нямаше какво да направи за децата си — и тя остана потресена от това колко силно се боеше за тях. Никога не се беше смятала за майчински настроена, но със сигурност бе грешила.