Тя отвори очи. Къде беше Елита? Скочи, като едва не извика от болката в краката си, и се втурна към лагерния огън, където си играеха момичетата, а Бетси се занимаваше с триножника. Както обикновено, бяха устроили лагера си малко настрани от останалата част от кервана — достатъчно далеч, за да се преструват, че останалите не съществуват, и достатъчно близо, за да се чувстват в безопасност. Четирите момичета играеха на котешка люлка с парче връв, но Елита не беше с тях.
— Къде е сестра ви? — настоя Тамсен. — Защо не е с вас? — В сърцето ѝ беше пропълзяла ненавистна тревога.
Невинните им личица изведнъж се изопнаха.
— Отиде да търси нещо — отвърна Лиан, като се сви в очакване на гнева на майка си.
— Идвате с мен. Отиваме заедно да търсим Елита, чувате ли? Хайде, бързо.
Налагаше се да дойдат с нея, нямаше друг избор. Нямаше доверие на никого да ги пази, дори на Бетси. Никой друг не разбираше, че злото беше само на една ръка разстояние, в готовност да се нахвърли върху тях — независимо дали беше див звяр, или зъл дух, или човек.
Те се понесоха през лагера. Всеки, към когото се обръщаше с въпрос за Елита, само свиваше рамене или я поглеждаше безизразно. Не искаха да имат нищо общо с нея, а освен това нямаха търпение да оставят зад гърба си дългия, прашен ден.
Кесибърг: разпозна го отдалеч, с обичайната му наперена походка и злобния му поглед, който отправи към нея. В стомаха ѝ мигновено се загнезди увереност: Кесибърг знаеше къде е Елита. Нима много пъти не го беше хващала да гледа към дъщеря ѝ? А той искаше да накара Тамсен да страда — беше го показал съвсем ясно.
— Върнете се при фургоните — нареди тя на децата си. — Хайде, побързайте.
— Нали не биваше да се отделяме от теб? — възрази Лиан.
— Не ми отговаряй така! Просто го направете!
Наложи се да побутне Лиан в посоката на техния лагер, но въпреки това тя се сви под ритлата на фургона на семейство Брийн, а до нея се събраха трите ѝ сестри.
Кесибърг нехайно крачеше към тях, като подръпваше колана си и се усмихваше с дългите си сиви зъби. Беше преметнал на раменете си някакъв шарен шал. Тамсен го беше виждала и преди, но смътно го свързваше с нещо друго.
— Мисис Донър — поздрави Кесибърг, като докосна шапката си. Името ѝ звучеше като обида от устата му. — Каква изненада — добави той.
— Търся дъщеря си Елита — рече тя.
— Момичето е избягало, така ли? — попита Кесибърг и едва извърна глава, за да се изплюе настрани от нея. — Боя се, че не мога да ти помогна. Не съм я виждал. А вярвай ми…
Той се извърна към нея и отново се ухили:
— … друг път съм я виждал.
Обзе я черна погнуса — като змия, която пропълзя дълбоко в кръвта ѝ. Едва сега се сети откъде е този шал.
— Ти си го откраднал — рече тя. — Откраднал си го от индиански гроб.
Той само сви рамене.
— И какво? Аз взимам онова, което поискам — точно като теб. Държиш се така, все едно двамата сме различни, Тамсен. Но ние сме едни и същи. Двамата с теб си приличаме, ти и аз.
Без никакво предупреждение, той я сграбчи изведнъж за китките и я дръпна към себе си. Лиан извика и понечи да се втурне към нея. Но Тамсен извика на дъщеря си да стои настрана.
Съзнателно беше забравила колко е отвратителен, но отблизо нямаше как да не го забележи отново. Вонеше на кисело, все едно никога не се къпеше и не переше дрехите си. Кожата под рехавата му брада бе възпалена и се белеше на люспи, а зъбите му бяха посивели, защото не ги миеше. Изглеждаше кльощав, но беше силен и се възползваше от по-високия си ръст.
— Не мислиш както трябва, Тамсен. От човек като мен може да има полза. Ти имаш врагове. Имаш нужда от приятел.
— Затова ли нападна Чарлс Стентън? Затова ли се опита да го представиш така, все едно аз съм го убила, за да ме накажеш?
Тя се опита да се отскубне от него.
— Пусни ме!
— Няма полза да ми отказваш. По-добре да станем приятели. Освен това аз знам какво си направила със Стентън.
Думите излизаха от устата на Кесибърг така, сякаш ги изплюваше.
— Чух какво си направила и в Спрингфийлд, с всички онези мъже, с които си била — затова хич не се преструвай, че не ти харесва.
Сигурно говореше за д-р Уилямс. Джефри. Тя си мислеше, че историята за това не се беше разчула, че Джордж бе успял да я потули. Тогава се чувстваше самотна, а Джефри Уилямс, макар и два пъти по-възрастен от нея, беше интелигентен и далеч по-възпитан от Джордж. Но точно както и Чарлс Стентън, Джефри Уилямс беше грешка. Тя търсеше утеха, но единственото, което намираше във всички тези мъже, бе мимолетно средство, с което да се разсее от мислите си. Ала Кесибърг не беше човек, способен да го разбере.