Тя се опита да се измъкне от хватката му, но той я сграбчи за роклята и дръпна, като разкъса плата. Без да се замисля, тя замахна с коляно и силно го заби между краката му. Той се преви на две, като ахна от болка. Децата ѝ се стрелнаха изпод укритието на фургоните и се завъртяха като река около разкъсаните ѝ фусти, като едно през друго я питаха как е. Най-малкото, Илайза, плачеше.
— Елате — успя да им каже само тя.
Гърдите ѝ се бяха стегнали, все едно не ѝ достигаше въздух, все едно тежестта на тялото му още я притискаше.
Вече бяха загърбили Кесибърг, когато той най-сетне успя да си поеме дъх.
— И без това си прекалено стара и използвана за мен — рече задавено той. — Но тези твои доведени дъщери — те са друго нещо. Онази Елита само обикаля и си го търси.
Тя замръзна на мястото си. Кръвта ѝ беше като ледена каша във вените.
— Не се доближавай до нея.
Той успя да се усмихне. Усмивката му беше страховита, нащърбена, като изрязана с нож.
— Сигурно си търси истински мъж, който да я направи жена.
Страхът ѝ се извиси до паника. Елита, Елита, Елита. Къде можеше да е? Тамсен се обърна заедно с децата си и се затича, направо през лагера, без да обръща внимание на вторачените погледи, с които ги проследяваха. Профуча покрай семейство Рийд, като се надяваше да намери Елита при нейната приятелка Вирджиния, но откри само Маргарет, която я изгледа недоволно. Продължи през отъпканата земя по средата на лагера (където я посрещнаха с още мърморене, мрачни погледи и нечуто промълвени думи). Подмина последната групичка от фургони с износени покривала, зад които се спускаше залязващото слънце. Децата започваха да хленчат, обзети от страх, че са толкова далеч от останалите от семейството си, и Тамсен се изкушаваше да се върне, но тогава пред очите ѝ се надигаше похотливата усмивка на Кесибърг и тя решаваше, че трябва да продължи още съвсем малко… По-нататък, сред дивия пелин, който я дърпаше за полата като ръка на малко дете. Вече се бяха отдалечили от лагера и бяха наближили реката — чуваше мученето на воловете и останалия добитък пред себе си — когато изведнъж зърна нещо с периферното си зрение. Тамсен едва не събори малките, когато ги повлече към малка поляна и откри Елита на колене в пръстта, с фенер до себе си. Беше взела пръчка, за да копае с нея. Тамсен не знаеше защо. Слънцето вече беше залязло и всичко наоколо бе огряно в оскъдна, треперлива светлина.
— Елита! — извика тя, наполовина от гняв и наполовина от облекчение.
Елита се стресна и вдигна глава.
— Какво правиш тук? Не ти ли казах…
Тамсен беше пуснала Франсис и Илайза и протегна ръка, за да дръпне доведената си дъщеря да се изправи на крака.
— Не ти ли казах да не ходиш никъде, където не те виждам през цялото време?
Ръцете на Елита бяха изцапани с пръст. Роклята ѝ също беше мръсна.
— Ама… аз намерих заешки уши. Реших, че ще искаш да ги събера. Нали така каза?
Заешки уши. Едно от растенията, които използваше Тамсен за приготвяне на своите лекове. Но страхът продължаваше да я мъчи, като я разтърсваше отвътре подобно на земетресение, което носеше със себе си. Без да се замисля, тя силно зашлеви Елита. Преди да се усети какво е направила, дланта ѝ вече беше почервеняла и я смъдеше, а Елита се държеше за бузата и я гледаше, зашеметена.
Но не от болка. А от гняв. Никога не беше виждала Елита такава — с намръщено лице и пламтящи очи. Прииска ѝ се да се извини, и в същото време да я сграбчи и да я разтърси, задето я беше изплашила така. Заради всепоглъщащия страх, от който главата ѝ продължаваше да се върти.
— Не можеш… не можеш да се отнасяш с мен като с малко дете — рече Елита. — Аз съм почти жена.
Почти жена — в съзнанието ѝ отекнаха думите на Кесибърг. Елита не знаеше колко беше опасно за една жена да се отдалечава от кервана без придружител.
— Говоря сериозно, Елита — трябва да ме слушаш и още по-важно, да ми се подчиняваш…
Тамсен замълча. Дори през шума от всички деца, които не спираха да се движат неспокойно около нея, както и вятъра, който клатеше пелина, Тамсен долови как нещо се раздвижи. Застина съвсем неподвижна, все едно в нея беше навита някаква невидима пружина. Дали само си въобразяваше?
Първата ѝ мисъл беше за Кесибърг. Може би я беше проследил, с намерението да я стресне. А може би шумовете се носеха по-необичайно над падината, сякаш съвсем наблизо.
Не. Навсякъде около тях се долавяше движение, все едно бяха обградени от нещо.
— Застанете зад мен — нареди Тамсен. — Всички.
Тя вдигна фенера на Елита и нагласи фитила, така че пламъкът да свети по-силно.
— Кой е там? Който и да е, по-добре да си тръгваш обратно към фургоните. Тази вечер няма да търпя глупости.