Но мъжът, който излезе с накуцване измежду пелиновите храсти и скалите, не ѝ беше познат. Тя вдигна фенера по-високо и — той присви очи и леко се отдръпна назад в сенките, приведен. Тя примигна в тъмното. Фигурата му беше с дълги, източени крайници и покрита с нещо кафяво — като скелет, облепен със засъхнала кал, или все едно му беше пораснала дървесна кора. Като че ли беше нещо, родено от пустошта.
Тя отново стисна очи, защото пак я обзе световъртеж. Може би се беше върнало главоболието от по-рано, или беше взела прекалено много върбова кора в опит да го облекчи. Но не беше сигурна какво точно вижда пред очите си.
— Кой си ти? — попита настоятелно тя.
Мисълта за децата зад нея умножаваше страха ѝ, а дългът да ги защити, се надигаше в нея като огън от порив на вятъра.
— Какво искаш?
Нямаше отговор. Тя не успяваше да различи лицето му, но той се взираше в нея, напрегнато и вторачено като пума, а очите му просветваха на светлината на фенера. Определено не беше индианец. Може би планинец, привлечен от оживлението на кервана. Бял човек, живял дълго в пустошта, може би изгубен и сам.
В очите му имаше нещо странно и диво, без помен от човешки интелект.
— Спокойно — каза тихо тя, когато едно от децата изхленчи. — Всичко е наред.
Дали и те виждаха онова, което и тя?
А след това се появи и втора фигура, и трета, можеше да се закълне в това. Светлината на фенера беше твърде слаба, за да ѝ покаже достатъчно: виждаше само сенки, неясни отражения, движение. По врата ѝ пропълзя ледена тръпка. Движенията им изглеждаха необичайно. Тя си спомни за Люк Халоран — за насеченото му пълзене и начина, по който се беше нахвърлил върху нея. Приличаха на вълци: обкръжиха я като глутница хищници и сякаш разговаряха помежду си без глас.
Като вълците, които разпръсваха плячката си, изолираха животните и ги убиваха едно по едно.
Тамсен се обърна и видя Елита, която трепереше от страх, застанала твърде далеч от другите. Откъсната.
Преди да успее да извика, една от сенките се хвърли към момичето.
Сърцето на Тамсен отмерваше панически ритъм в гърдите ѝ, в главата и в гърлото ѝ. Тя се хвърли към нея.
Друга от сенчестите фигури пропълзя напред, за да пресече пътя на Тамсен, като се протегна да я сграбчи за врата. Разтвори уста и разкри истинско гъмжило от зъби, заострени и нечовешки. Тамсен с всичка сила завъртя фенера към човека срещу себе си, ако изобщо беше човек. Стъклото му се пръсна на парчета, когато го удари по челюстта. По цялото му лице се плисна нагорещено масло.
Децата се разбягаха във всички посоки.
— Останете на едно място! — изкрещя Тамсен.
Но беше безнадеждно. Децата се стрелнаха през пелина като зайци, с широко отворени от страх очи.
Само след миг главата на създанието беше обгърната от пламъци. Тамсен никога не беше чувала нещо подобно на звука, който се изтръгна от устата му — все едно самата тъкан на света се беше разкъсала за миг и през нея бяха долетели писъците от ада. Вдигна ръце с разперени пръсти към лицето си, но от това пламъците само прескочиха върху тях, а сетне обхванаха и ръцете му до лактите. Огънят го погълна, все едно беше направен от съчки. Другите двама започнаха да крещят и да отстъпват, като се разпръснаха подобно на обезумели животни.
Тамсен сграбчи Елита.
— Тичай след децата, заведи ги до фургоните — веднага!
Сърцето ѝ сякаш беше заседнало в гърлото и я задушаваше.
Блъсна силно Елита в гърба.
— Не се обръщай, просто тичай!
Вонята, която се разнасяше от горящото същество, беше задушаваща. Той се хвърли върху камъните и започна да се търка с ръце в опит да се спаси, но така единствено успя да разпали всичко наоколо: пелинът, бурените и фиданките, всичко беше погълнато от пламъците.
За броени секунди от кръвожадните не остана и следа, когато към небето се издигнаха гъсти облаци дим, от които очите ѝ пламнаха.
Тя се отдръпна, като вдигна престилката си към устата и се закашля. Искаше ѝ се да побегне, но не ѝ бяха останали никакви сили. Освен това трябваше да се опита да потуши пламъците с вода от реката, преди да е станало твърде късно. Щяха да изгубят всичко.
Но пожарът вече се беше разгорял. Огънят се втурна по земята, като прескачаше от храст на храст. Не след дълго вече беше истинска огнена стена, която се надигна пред нея, като не ѝ позволяваше да продължи. Дори след като на мястото пристигнаха още дузини хора от лагера, пожарът продължи да се разпространява по-бързо, отколкото можеха да го ограничат.
Пристигнаха още хора с ведра, а други с лопати, за да засипват огъня с пясък. Трети се опитаха да организират жива верига от реката, като хвърляха ведро след ведро кална кафява вода върху пламъците.