Но въпреки това огънят надделяваше.
Самюъл Шумейкър избърса челото си и се огледа.
— Пожарът напредва. Трябва да впрегнем воловете и да преместим фургоните оттук.
Мъжете около него започнаха да спорят. Дали щяха да успеят да съберат воловете навреме? Животните вече бяха отстъпили по-надалеч, стреснати от пламъците. Може би трябваше да се опитат да избутат или издърпат тежките фургони на безопасно място — но това им се струваше безнадеждно. Някои проклинаха семействата, останали в лагера край огньовете си, без да се сетят, че пожарът е заплаха за всички.
— Да горят — рече Бейлис Уилямс с лице, почерняло от сажди. — Ако са толкова късогледи, че да не видят опасността…
Тамсен остана потресена да го чуе от него; обикновено беше мил човек.
Тя се прокашля, преди да заговори. Трябваше да ги предупреди за опасността, която ги дебнеше — нещо много по-страшно от този обезумял огън.
— Нападнаха ме! — извика тя. — Точно така започна пожарът. Някакви хора се появиха от нищото и нападнаха децата.
Останалите спряха да спорят помежду си.
— Какви хора? — попита Грейвс, като присви очи. — Бели или индианци?
— Мисля, че бяха бели.
Но не бяха хора. Не съвсем. Как можеше да им го обясни, без да даде ново предимство на онези, които искаха да я опозорят?
Смехът на Кесибърг прозвуча глухо, като стържене на метал по кост.
— Наоколо няма други бели хора освен нас — рече той.
През тълпата се разнесе мърморене. Гърлото на Тамсен все още беше прегракнало от пушека и писъците. Тя вдигна ръка към главата си, като се опита да прочисти мислите си. Ненавиждаше да се съмнява в себе си, но изведнъж почувства нова вълна от световъртеж. Не беше възможно всичко това да е била някаква халюцинация, предизвикана от върбовата кора — или беше? През повечето време Тамсен разсъждаваше ясно, но понякога се питаше дали онази необяснима, разкривена, измъчена половина от нея не я беше превзела цялата, като бе изтрила всичко останало.
Вече всички я гледаха втренчено, но не със съчувствие.
— Интересно как винаги се озоваваш там, където нещо се обърква — подвикна Кесибърг. — Според мен ти е приятно да ти обръщат внимание, мисис Донър.
Вятърът промени посоката си, като издуха дима от пожара по-далеч от тях, и когато пушекът се вдигна, сякаш целият лагер изчезна пред очите ѝ, все едно се разтвори в мрака.
По тялото на Тамсен изби студена пот.
Но илюзията премина също толкова бързо, колкото се появи.
Тя огледа останалите от тълпата и разбра нещо: дори онова, за което си мислеше, да се е случило, нямаше начин да ги накара да я послушат.
А и всъщност нямаше значение. Защото, ако онова нещо наистина съществуваше, всички бяха вече мъртви. Тя вече не се съмняваше в това, докато споменът за зверските погледи на мъртъвците все още витаеше в съзнанието ѝ.
— Не можем да спрем този пожар — рече Еди, като обърна гръб на огъня. — Трябва да преместим фургоните. Нямаме друга надежда.
Тамсен видя как сред тълпата избухна адска врява: съпрузи спореха помежду си, някои захвърляха ведрата и лопатите и тичаха към фургоните, трети дърпаха спътниците си за ръкавите в опит да ги накарат да останат при тях.
— Вече е всеки за себе си — промърмори Франклин Грейвс, тромаво се извърна и хукна покрай Тамсен, като едва не я събори на земята.
Тамсен изпита нов прилив на ужас, когато осъзна, че той е прав.
Двайсет и трета глава
Едуин Брайънт откри трупа в една пещера.
Беше първото тяло на мъртво същество, на което попадаше, на човек или на животно, в продължение на всички седмици, откакто се беше изгубил — с изключение на разпръснатите кости в лагера на златотърсачите, но те бяха там от години.
По ирония на съдбата, това беше признак за живот — за това, че всичко е както трябва. Когато човек обикаля горите достатъчно дълго време, няма как да не попадне на полуразложени животни. Така стоят нещата в дивото: облак мухи и сладникавата миризма на гниене. Но през всички дни, откакто беше заминал от Форт Бриджър, той не беше видял нищо подобно. Абсолютно нищо.
Откри пещерата по случайност, докато търсеше убежище от внезапно разразилата се дъждовна буря. Беше малка — по един скалист склон бяха разпръснати още няколко като нея. Беше толкова изтощен, че едва не се отказа от изкачването дотам, за да се подслони на мястото, където го бе заварила бурята. Но въпреки че беше готов да се изправи срещу легендите за върколаци и болести, които превръщат хора във вампири, и всякакви възможни трупове, Брайънт никога не беше обичал бурите. Затова се беше повлякъл нагоре между камъните, останал без дъх дори от това съвсем ограничено усилие, и бе пропълзял в първия заслон, който му попадна пред очите.