Беше донесъл със себе си наръч пелин, за да разпали огън, и точно се оглеждаше къде е най-доброто място да го направи, когато го видя: труп на мъж, може би на трийсет и няколко години, но му беше трудно да определи със сигурност заради напредналата фаза на разлагането. Вероятно беше индианец — сигурно от племето уашоу, като се има предвид къде се намираше — или поне където си мислеше, че се намира.
Причината за смъртта се виждаше достатъчно ясно. На черепа на индианеца имаше страховита цепнатина, която вероятно не беше получена по случайност. Следата от удара бе твърде ясно очертана, така че причината сигурно не беше падане отвисоко, а удар от някакво тежко оръжие, макар и да нямаше начин да се убеди в това — не беше специалист по наранявания и травми. По тялото на мъжа имаше и други рани — дълбоки нарези, които можеше да са дело на вълк или мечка, или дори пума. Това беше странно. Брайънт не беше забелязал никакви следи от присъствието на хищници в района — нито белези от нокти по кората на дърветата, нито изпражнения, нито изоставени бърлоги.
Мъжът не беше носил нищо със себе си — нито лък и стрели, копие или пушка, нито дори одеяло. И не беше прекарал дълго време в пещерата, преди да го застигне смъртта. Брайънт се замисли дали убиецът — който или каквото и да беше — го беше нападнал вътре в пещерата, но бързо отхвърли тази хипотеза. Нямаше следи от кръв, освен по камъните непосредствено около трупа. Освен това Брайънт трябваше да се превие на две, за да влезе; струваше му се невероятно в тясното пространство вътре да се е водила схватка.
Следователно мъжът беше получил нараняванията си някъде другаде, а сетне се беше изкатерил, или е бил пренесен, на десет стъпки височина нагоре по скалите, за да умре. Най-вероятно беше бягал от нещо. Брайънт изгради в главата си историята на мъжа: нападнат и смъртно ранен, той все пак бе успял да се отскубне от своя нападател. Обхванат от предсмъртен делириум, беше бягал, докато не беше зърнал малката пещера; може би се беше заблудил, че ще открие спасение в нея.
Или може би просто бе искал да умре спокойно.
Брайънт събра сухия пелин на купчина, колкото може по-далеч от трупа в тясната пещера. Всеки път, когато удряше кремъка в огнивото, си представяше как мъжът изведнъж присяда, като примигва сънено, раздразнен от това, че са го събудили. Допускаше, че е започнал малко по малко да се побърква. Беше прекарал достатъчно дълго време сам, за да се случи — от цели седмици не беше срещал жива душа. Беше живял и без храна, с изключение на онова, което успяваше да събере по пътя си: някоя мъничка рибка или няколко яйца, откраднати от нечие гнездо. Но най-вече преживяваше с насекоми и жълъди. Един ден с мъка преглътна шепа корени, но от тях започна да повръща и продължи с часове, като изхвърляше само стомашни сокове, защото нямаше какво друго да повърне.
Пиеше вода, но макар и да изпълваше стомаха му, тя не утоляваше глада му. След първите три или четири дни болката беше затихнала — и слава богу, защото преди това се чувстваше така, все едно невидима челюст го гризеше отвътре — и той беше почувствал как мислите му се проясняват, обзет от оптимизъм, все едно гладът беше някаква болест, от която беше започнал да оздравява. Мина още един цял ден, преди да си даде сметка, че се придвижва хаотично и се върти в кръг, като върви по собствените си стъпки по места, през които вече е минал. Изведнъж идваше на себе си в калта, след като беше изгубил съзнание, без да разбере за това. Налагаше се да си почива често; с мъка си поемаше дъх. Сърцето му започваше да бие като чук след едва стотина крачки.
Той умираше — отначало бавно. А сега вече по-бързо.
И само защото беше гладен. Само защото нямаше дивеч — месо; храна, предрешена като плътта на други животни.
Трупът беше тъмен на цвят: като опушен бекон. Беше трудно да се определи от колко време мъжът — или тялото му — бе мъртъв. Не беше отдавна. От него се носеше миризма на гниене, но тя не беше силна. Но тялото почти не приличаше вече на човешко. Душата му отдавна си беше отишла. От него не беше останало нищо друго — освен тленната обвивка.
Брайънт знаеше, че корабокрушенците преживяват, като изяждат труповете на моряците, загинали преди тях. Такъв бе законът на морето. Дори веднъж беше чувал някаква истинска история за това. Нещо, което беше разказала Лавина Мърфи край огъня, в първите дни от пътуването им — история за германски кораб, който бе претърпял корабокрушение, и злощастните оцелели от него.
Пелинът припукваше, докато гореше. Пушекът му напомни за Коледа, а мисълта за Коледа му напомни за печената гъска и припукването на гъшата мас, и за усещането да заспи заситен и щастлив, докато чува как майка му се смее. Очите му започнаха да парят, преди да си даде сметка, че плаче.