Никой нямаше да разбере.
Никой нямаше да го обвини.
Ръцете му посегнаха към ножа в канията.
Докато го гледаше през пушека, за миг му се стори, че човекът изобщо не е човек, а разлагащо се животно. В яденето на животни нямаше грях.
Защо не можеше да спре да плаче?
Не защото щеше да го направи — а защото в последния миг се оказа, че няма да може. Плачеше, защото това не беше животно, а човек — и дълбоко в себе си Брайънт знаеше, че няма да успее да стигне до края. Плачеше, защото това означаваше, че ще умре — вероятно тук, в тази пещера, където ще се превърне в още един труп, който да се разлага и да изпълва въздуха с топлата воня на гниенето си.
В този миг чу шумове, които долитаха някъде изпод пещерата: тропот на конски копита по камъните и тихи човешки гласове, така че не можеше да различи думите. Погледна навън и видя четирима ездачи, които бавно се носеха през пелина. Бяха индианци, сигурно от племето уашоу, ако се съди по мястото, където се намираше — кльощави като плашила под старите си дрехи от еленова кожа. Брайънт се опита да определи дали му изглеждат опасни. Виждаше, че са ловен отряд, но дали бяха имали късмет в лова? Дали щяха да се опитат да го убият за храна? Представи си селото им, пълно с изпосталели жени и деца, които очакват ловците да се върнат с някаква плячка.
Ако не стореше нищо, щеше да умре. Ако ги повикаше, може би също щеше да умре — но по-скоро и по-бързо, пронизан или изкормен, или прострелян с многобройни стрели.
Брайънт се изправи, размаха ръце и се развика, за да привлече вниманието им.
Обичаят изискваше да си разменят подаръци, така че Брайънт даде на индианците всичко, с което можеше да се раздели. Морскосинята си кърпа за глава, избрана от годеницата му в магазина на главната улица в Индипендънс точно преди да потегли керванът. Лентата от шапката си — изплетена от кожа и украсена с миниатюрни сребърни мъниста. И най-сетне жилетката, която си беше купил от един шивач в Луисвил с първия си чек от работата като вестникар. При всеки дар, който протягаше към тях, мъжете му се усмихваха поред, докато решат помежду си кой да го вземе. Подаръците му спечелиха място до техния огън и дял от вечерята им: хляб от жълъди, сушени корени и шепа гъби.
Той се принуди да се храни бавно, за да не му прилошее. Наведе глава в знак на признателност, срещу всеки един от тях.
Индианците явно разбираха думите, които беше научил от племето шошони, и той допълни ограничения си речник с жестове, пантомима и рисунки в пръстта. Те го осведомиха, че напред по пътя му има езеро, високо в планините, но той не бива да го доближава. Казаха, че в езерото живее зъл дух, за когото твърдяха, че се храни с човешка плът и превръща хората във вълци.
— На’ит — повтаряше му единият от тях, като сочеше към фигурата, която беше нарисувал в пръстта.
Брайънт не разбираше какво се опитваха да му кажат.
Той ги отведе в пещерата и им показа трупа, като се чудеше дали не бяха познавали този човек приживе, дали не е бил от тяхното племе. Попита ги, доколкото успя, дали знаят какъв звяр или зъл дух е убил човека в пещерата. За негова изненада, те се отвратиха от вида на трупа и настояха да го изгорят незабавно, без да изрекат дори една молитва над него.
Може би заради тъмнината, в която не различаваше подробности, или заради гъбите, които беше изял и за които вече не се съмняваше, че имат слабо халюциногенно въздействие, Брайънт не успяваше да разбере какво трябва да изобразяват техните рисунки. Но явно според индианците бруталната смърт на мъжа не беше причинена от човек или див звяр, а някак си от двете едновременно. Човек в кожа на вълк или звяр в кожа на човек? От рисунките им беше невъзможно да се определи, а говореха толкова бързо и толкова тихо, че Брайънт успяваше да разбере само по една на всеки три или четири думи.
Когато се събуди, очакваше ловният отряд вече да е заминал. Но те го чакаха, след като бяха оседлали конете си и бяха угасили огъня. Водачът им беше облякъл жилетката на Брайънт върху туниката си от еленова кожа, което накара Брайънт да се усмихне. Единият от мъжете протегна ръка и му помогна да се качи на седлото зад него, Брайънт с радост прие. Мъжът с жилетката му изръмжа и обърна пъстрата си кобила на запад, по протежение на клокочещия поток, към увенчаните със сняг планини в далечината. Явно щеше да живее поне още няколко дни.
Беше радостен да се махне от тази поляна, над която все още се носеше слабата сладникава миризма на изгорена плът.