— Семейство Еди не са единствените — започна той.
Рийд натъпка изцапаната си носна кърпа в джоба и се постара да се изправи в целия си ръст, но гласът му прозвуча все така пискливо сред виковете на останалите.
— За никого не е тайна, че много от семействата са накрая на провизиите си.
— Така си е — обади се Аманда Маккъчън.
Лицето ѝ вече изглеждаше хлътнало върху черепа, все едно от началото на пътуването цялата ѝ подкожна мазнина се беше стопила от слънцето.
— Ако моят Уил не се върне скоро, положението ми ще стане отчайващо — добави тя.
Уил беше потеглил заедно със Стентън, за да търсят провизии — с разрешението на Рийд.
Рийд вдигна ръце, за да накара хората да замълчат. Във въздуха вибрираше усещане за едва потискана паника. А кой друг, ако не някое истинско чудовище, беше способен да гледа как едно дете умира от глад? Патрик Брийн беше способен на това. Рийд не се съмняваше. В този керван имаше предостатъчно чудовища.
И грехове.
— Налага се да приемем възможността Чарлс Стентън и Уил Маккъчън да не се върнат — рече той, като говореше строго, но спокойно. — Или да не се върнат… навреме. Пътят оттук до Калифорния е дълъг и опасен.
Лавина Мърфи присви очи срещу него.
— И какво предлагаш да направим?
Беше толкова уморен.
— Вие знаете какво мисля. Трябва да съберем провизиите си на едно място…
Гласът му едва не беше удавен от избухналите възражения.
— … и да започнем да ги раздаваме на строго определени дажби — упорстваше той. — Няма друг начин.
— Защо моето семейство да страда заради това, че някой друг е бил твърде стиснат да вземе достатъчно? — възрази Патрик Брийн, като вече крещеше. — Аз не съм виновен. Какво да се прави, толкова по-зле за тях. Няма да оставя моите деца да гладуват.
Някои сред тълпата се разшумяха в знак на съгласие.
Нещата загрубяваха по-бързо, отколкото очакваше Рийд.
— Да не започваме с обвиненията — рече той. — Всяко семейство от кервана изпитва затруднения…
— Лесно ти е да го кажеш. Ти си от онези, които имат нужда от помощ, а не от тези, които ще трябва да пожертват нещо — прекъсна го Лавина Мърфи.
„Педал. Извратеният не съм аз.“ Дали беше възможно онова, което се беше случило в пустинята — всички загуби, които беше понесъл, всички животни, които въртяха очи като обезумели, надупчени от куршуми, и онези, които просто бяха изчезнали безследно през нощта — всичко това да е било наказание за собствените му грехове?
— Така е, мисис Мърфи — отвърна тихо той. — Наистина е така. Но нима не подписах разписка, в която обещавам на Джон Сътър да му платя за всички стоки, които ще купи за нас Стентън от него? Аз не съм лишен от щедрост.
Брийн поклати глава. Брадата и косата му бяха пораснали въздълги. Всички бяха започнали да се запускат, изгубили волята си да се поддържат чисти и спретнати. Да останат цивилизовани. Ден след ден, всички ставаха все по-диви и мръсни, все по-подобни на зверове.
— Лесно ти е да даваш обещания, когато не се разделяш със залъка си — рече той.
Рийд вече виждаше, че няма да достигнат до решение. Но нещата можеха да загрубеят много, при това много бързо. Всеки мъж в състава на експедицията имаше пушка и беше готов да я използва, за да се защити. От друга страна, Рийд съчувстваше на Уилям Еди, който бе разчитал на дивеча по пътя, за да изхранва семейството си. Беше отличен стрелец и шансовете бяха на негова страна; откъде можеше да знае, че в равнината необяснимо ще липсва дивеч? Днес страдаше семейство Еди. Но утре щеше да бъде семейство Маккъчън, а не след дълго — и неговото собствено семейство.
Той зърна жена си, която се приближаваше към събраната тълпа. Колко дребна изглеждаше, увита в своя шал. Продължаваше да скърби за изгубения фургон. И той знаеше, че обвинява него за това. Но си спомни не за нейните вещи, а за куклата на дъщеря си — облечена с памучни парчета, захабена и износена от любовта на детето към нея — която бе останала заровена в земята на много мили назад по пътя им, като една последна частица надежда, която вече бе зарината с пръст и изгубена навеки.
Рийд се канеше да заговори отново, когато Джон Снайдър изведнъж си проби път през тълпата. Рийд не го беше видял да се доближава. Щеше да си помисли, че е пиян, ако не знаеше, че в целия керван вече не е останал почти никакъв силен алкохол или бира. Освен това нямаше и кога да се е напил — току-що беше толкова близо до него, че усещаше миризмата му, добре познатата воня на пот и кожа от сбруята на воловете по пръстите му.
— Задръжте малко — рече Снайдър. — Преди да чуете и една дума повече от устата на този човек…
Той рязко кимна към Рийд, преди да продължи: