— Недей да хулиш мъртвите — тросна му се Кесибърг и го удари, като го принуди отново да падне на четири крака.
— Понякога буйстваше и говореше както не бива — обади се Уолт Херън. Уолт беше най-близкото нещо до приятел, което имаше Снайдър. — Но както каза Кесибърг, това не е причина да бъде убит.
Тълпата се разшумя. Мери се обърна и видя как хората се раздвижиха, а сетне Маргарет Рийд си проби път между тях и излезе на поляната.
Тя се обърна направо към Донър, все едно всички останали нямаха никакво значение.
— Не убивай моя Джеймс, умолявам те.
Беше дребна жена и явно беше болна от нещо. Но въпреки това у нея прозираше някаква ярост, твърда и остра като стомана.
— Той е сторил нещо ужасно, не споря за това. Убил е човек и заслужава да бъде наказан. Но аз ви умолявам да се съобразите с обстоятелствата и с всичко добро, което е направил за този керван.
— Добро — какво добро е направил? Той едва не ни докара смъртта в пустинята! — възрази Кесибърг.
— При всички положения щеше да ни се наложи да прекосим онази проклета тягостна пустиня, независимо кой ни води — обади се решително Лавина Мърфи.
Тя също си беше пробила път сред тълпата и беше застанала зад Маргарет, от дясната ѝ страна, като войник зад капитана на своя отряд. Лавина имаше тринайсет деца и беше единствената жена от целия керван, която бе начело на семейството си, така че се радваше на известно уважение — макар и някои шепнешком да мърмореха за мормонските ѝ убеждения.
Кесибърг изглеждаше потресен. Мери не знаеше дали някога изобщо е чувала някой да му възрази, а може би и самият той го чуваше за пръв път.
— Но Джеймс ни преведе през нея, нали? — попита настоятелно Маргарет. — И никой не загина, макар и всички да си мислехме, че сме обречени.
Нямаше възражения. Говореше истината.
— Ако го убием, няма да върнем мъртвеца към живот — продължи Маргарет. — Изслушайте ме, преди да вземете решение. Не знам защо Джеймс е направил това, което е направил, но ви умолявам да помислите за него като цяло и така да решите дали не можете да откриете у себе си милосърдие към него. Аз току-що бях останала вдовица и бях болна, а трябваше да храня четири гърла. Джеймс Рийд се ожени за мен, когато никой друг нямаше да го направи. Осигури дом за децата ми, покрив над главите им и храна, която да сложа на масата. Отнася се с тези деца така, все едно са негови. Само човек със забележителна щедрост и милосърдие би направил всичко това, не мислите ли?
Мери усети как очите ѝ се пълнят със сълзи, докато я слушаше.
— Той работеше до припадък за децата на друг мъж, когото не познаваше — рече Маргарет.
Тялото ѝ видимо трепереше, но тя контролираше изражението и стойката си.
— Какъв човек е способен на това? Умолявам ви…
Тя закрачи покрай хората от тълпата, които се бяха събрали в кръг, като поглеждаше всекиго в очите.
— … умолявам ви да намерите някакъв друг начин да го накажете, да, но да не отнемате живота му. Пощадете съпруга ми.
Настъпи дълго мълчание. Главата на Рийд беше увиснала между раменете, докато траеше тази реч — може би с право си даваше сметка, че ако каже една дума не на място, това може да означава край за него — но сега Мери видя как избърса лице във връхната дреха на рамото си, и се запита дали и той не се опитваше да изтрие собствените си сълзи.
Мери чуваше вятъра, който шепнеше в далечината. Чуваше и собственото си сърце, което барабанеше в гърлото и главата ѝ. Слънцето сякаш се взираше надолу към тях, като око без клепачи.
Най-сетне Донър заговори, за да обяви решението си:
— Ще си тръгне оттук без нищо — нито кон, нито храна.
Сякаш всички сили напуснаха Маргарет отведнъж. От гърлото ѝ се изтръгна тих потресен стон и тя се срина до мъжа си. Беше невъзможно да се определи дали е обзета от облекчение, или от тревога, но тя се разплака до него с такава сила, все едно нещо се беше разкъсало в нея.
През това време Кесибърг хвърли още един суров поглед на Тамсен, преди да се изплюе на земята в краката ѝ.
— Махнете го оттук, преди сам да го убия — рече той и се обърна.
Докато си пробиваше път между хората, ги разблъска толкова грубо, че едва не събори Лавина Мърфи на земята.
Едва тогава Мери се втурна напред, защото знаеше, че ако се забави и миг по-дълго, ще изгуби своя шанс да направи нещо. И докато Тамсен помагаше на Рийд да се изправи на крака — окаян, потресен и все още окървавен — Мери се притече на помощ на ридаещата му жена, като я прегърна, за да ѝ помогне да стане. Тамсен улови погледа на Мери и тя усети как между тях прескочи нещо, нещо като разбиране. Подозираше, че Стентън — ако някога изобщо се върнеше — нямаше да одобри връзка между нея и Тамсен. Но по някаква причина тази мисъл достави голямо удоволствие на Мери. Не беше сигурна какво точно искаше от него, но във всички случаи не беше одобрението му.