— Но стига толкова за мен — рече накрая Макгий, макар че изобщо не изглеждаше готов да спре да говори за себе си. — Миналото ми надали е по-лошо от онова, за което всеки може да прочете във вестниците.
Той се засмя и стомахът на Рийд подскочи в предчувствие. Сетне кръстоса краката си в другата посока, преди да продължи:
— Чета всички вестници, до които се добера. Обичаш ли да четеш новините, мистър Рийд?
— Аз ли? — Рийд се намръщи в чашата си с уиски.
Нямаше никакво желание да отговаря на въпроси. Отново се почувства като хванат на местопрестъпление, разкрит.
— Предполагам, че следя новините дотолкова, доколкото го прави всеки друг служител.
Това накара Макгий да се впусне в поредица от развлекателно ужасяващи истории, за които беше прочел наскоро. Как продължават да намират нови тела на жертви цели две седмици, след като някакво ужасно торнадо беше връхлетяло натоварения търговски маршрут между Начес и Нашвил, и как християнските свещеници протестират срещу премиерата на скандална пиеса във Филаделфия. Както и необичайната история за германски кораб, който се беше изгубил в открито море и след няколко седмици безплодно очакване някой да им се притече на помощ, пасажерите и членовете на екипажа са били принудени да прибегнат до канибализъм, за да оцелеят. Очите на Едуард грееха, докато му разказваше нови и нови подробности — как бяха изкормили труп в спасителна лодка в морето, как бяха натрошили ребрата му, за да изсмучат костния мозък — и Рийд отново се запита дали Едуард не си измисляше. Но защо да го прави — само за да удължи този момент? На него също не му се искаше да свърши.
— Питах се, мистър Макгий, дали да не вечеряме заедно? Тъкмо бях тръгнал към грил ресторанта нагоре по улицата.
Откъде се беше взела тази идея? В действителност бе тръгнал към дома си, за да вечеря със своето семейство. Маргарет и децата го очакваха. Но някак си му се струваше особено важно този разговор с младшия чиновник от предприятието му да не свършва.
— Приготвят чудесно агнешко с ментово желе. Ако настояваш да натрошиш кокалите за костния мозък, заповядай.
Рийд се беше опитал да се пошегува — нещо, което обикновено не правеше. Остана изненадан от себе си.
Остана изненадан и по-късно, когато си даде сметка, че така и не се беше сетил да вземе новата си шапка.
Неизбежното започна още същата вечер, защото Едуард Макгий наистина беше видял нещо у Рийд с проницателните си очи — и бе открил, или бе почувствал, присъствието на онази тайна, която бе заровена дълбоко в Джеймс Фрейзър Рийд. Беше разбрал какво иска Рийд — вероятно много преди самият Рийд да си го признае.
Случи се, докато отпиваха бренди след вечерята, а алкохолът беше отпуснал вече Рийд и го бе накарал да свали гарда. Позволяваше си да се заглежда по-продължително в младшия чиновник, а той не извръщаше поглед. В един момент и двамата се протегнаха едновременно за бутилката с бренди и ръката на по-младия мъж се отпусна върху тази на Рийд. Беше само за миг, но това беше достатъчно. Рийд щеше да си спомня за това докосване до края на живота си.
Следващите шест месеца бяха истинско блаженство. Рийд се преобрази в хлътнала до уши гимназистка. Беше му трудно дори да си представи как е живял без любов толкова дълго време.
Двамата минаваха за колеги, а Едуард влезе в ролята на личен асистент на Рийд. Беше съвсем естествено, нали така — един личен асистент да го придружава в командировки извън града и на продължителни обеди в клуба, и да остава до късно заедно с него в кабинета. Двамата го правеха под носа на всички. Рийд беше изумен, че им се разминаваше.
Едуард дори бе споменал за възможността двамата да избягат заедно. Да заминат за Калифорния, за да започнат нов живот. Рийд можеше да се отърве от всичките си отговорности: от Маргарет и нейната челяд, от бизнеса, от грижите за голямата си къща и земите около нея! Разбира се, той беше работил дълго и упорито, за да ги има, но искаше ли ги наистина? Не предпочиташе ли вместо това да се радва на свободата?
Рийд не беше пестил усилия през целия си живот, за да успее — изпълнен с отчаяно желание да остави по-далеч зад гърба си бедността, в която беше отраснал. Но въпреки това не можеше да избере свободата. Тя не му се струваше истинска. Изглеждаше му като илюзия. И не можеше да си представи да изостави семейството си. Нещото, което не беше в състояние да обясни на Едуард, който нямаше истинско семейство.