„Ти се боиш да бъдеш щастлив — упрекна го Едуард. — Не ми вярваш.“
Но Едуард грешеше. Рийд му вярваше — и още как. Вярваше му прекалено много. И точно в това бе коренът на всички проблеми.
Тогава Рийд не успя да види онова, което щеше да последва по-късно през годините. Усещането за неудовлетвореност, което постепенно щеше да се надигне между тях. Болезнената и неконтролируема ревност и подозренията, че Макгий е пренасочил симпатиите си към други мъже. Тогава Рийд не знаеше и за сметките. Щяха да минат няколко години, преди Фицуилямс да му посочи несъответствията — и да настоява, че няма друго възможно обяснение освен това, че Едуард си бе присвоявал средства от тях, тайно и непрекъснато, в продължение на години.
Как можеше да знае Рийд тогава, че когато по-късно се опита да изобличи младежа, Макгий ще го заплаши с това, че ще разкаже на целия свят за всичко, което се беше случило между тях, и ще настоява за пари, за да си мълчи — голяма сума, която да му се плати незабавно, и годишна издръжка в добавка към нея? Как можеше да предположи, че исканията на Макгий ще грозят да съсипят живота му, така че няма да му остане друг избор, освен да избяга от Спрингфийлд?
Как можеше да знае Рийд, че планът на семейство Донър да потеглят на запад в крайна сметка щеше да го спаси?
Нямаше как да го знае, разбира се. Нямаше как да подозира за това. А и може би нищо нямаше да се промени, ако го знаеше. Защото онази усмивка на Едуард се беше забила в сърцето му като рибарска кукичка. Онази самота в тъмните очи на Едуард — тя беше истинска, Рийд не се съмняваше в това. Тя го беше призовала, беше отговорила на неговата собствена самота, беше отнела силите му. Докосването на това момче го бе изпълнило с живот. Нямаше как да го спре. Каквото имаше да става, щеше да стане.
Октомври 1846 година
Двайсет и седма глава
Отначало, когато видя ездача в далечината, Мери Грейвс го помисли за някаква удължена сянка. Предишния ден бяха напуснали сухите предели на Големия басейн; през последните сто мили от пътуването непрекъснато се изкачваха и когато достигнаха до хребета, съзряха в краката си долина с горски цветя и дива трева, благоуханна и бледозелена, и при вида ѝ Мери едва не се разплака. Имаше борови дървета, които да нацепят за огъня. И река: плитка, но широка, с искрящи отблясъци.
Мери видя как сянката се удължи и се материализира на хоризонта: беше кон, червеникавокафяв, като кобилата на Чарлс Стентън.
Баща ѝ, който крачеше зад воловете с пръчка в ръка, вдигна глава и заслони очите си с ръка.
— Върна се — рече той.
Стентън беше довел със себе си двама млади индианци, които се казваха Салвадор и Луис. Хората от семействата Мърфи, Грейвс, Рийд и Фостър го обградиха; останалите бяха заминали напред. Децата дотичаха, когато чуха радостните възгласи, с които го посрещнаха пътниците, докато развързваше своя товар — звуци, които отдавна не бяха чувани сред кервана. Стентън отвръщаше с усмивка на всички, като се опитваше да ги успокои, когато се протягаха към провизиите.
При все това Мери, която беше започнала да мечтае за завръщането му и да мисли за него не като за някаква мистична фигура или за спасител, а по-скоро като за опора — човек, може би единственият, на когото може да се довери; Мери, която толкова много пъти беше вдигала очи към хоризонта и беше зървала някакъв мираж в далечината, и беше усещала как сърцето ѝ подскача в гърдите, защото това може би е той — сега откри, че е твърде свенлива, за да го доближи, и остана по-назад.
— Всички почти умират от глад — рече направо Бил Фостър, един от зетьовете на Лавина.
Но това сигурно се разбираше от пръв поглед. Мери го погледна така, както сигурно го виждаше Стентън: приличаше на плашило, облечено в дрехи, твърде големи за него; ризата му се издуваше на кръста и на ръцете, от които бяха останали само кожа и кости, а панталоните му бяха стегнати с парче въже, за да не падат.
— Вече се срещнах със семейство Брийн и семейство Еди напред по пътя — отвърна Стентън. — Те ми казаха колко е зле. Но аз нося достатъчно, за да ни стигне за известно време.
— Надявам се, че си донесъл бекон — рече малкото братче на Мери, като дотича при него. — От цели седмици не сме яли бекон.
Колко изпито беше личицето му. Франклин беше само на пет години, но приличаше на мъничък старец.
— Трябва да си устроим голямо празненство по този случай, както направихме на кръстопътя — предложи Вирджиния Рийд.