Очите ѝ трескаво горяха. Децата се преобразяваха в чудновати, кльощави насекоми, от тях не беше останало нищо друго освен очи, ъгловати крайници и отчаяни резки движения.
В сравнение с тях, Стентън приличаше на човек в цвят сред тълпа от бледи призраци, дори след толкова седмици езда.
— Задръжте малко — отвърна той със спокоен глас.
Но тя забеляза позицията му между заселниците и мулетата си.
— Още не сме излезли от дивото. Внимавайте с провизиите. До форта на Сътър има много път.
Аманда Маккъчън си проби път през тълпата.
— Къде е моят Уил? Не е ли с теб?
Сърцето на Мери удари на кухо. Обзета от вълнение, дори не беше забелязала отсъствието на Маккъчън. Съмняваше се, че и останалите бяха видели това. Бяха твърде гладни, за да мислят за нещо друго.
— Той се разболя по пътя — отвърна тихо Стентън. — Но не се тревожи; успя да стигне до Форт Сътър и сега се възстановява там. Ще те чака, когато пристигнем.
— Разболял ли се е? Сигурно е много тежко, след като не може да се върне при нас…
— Докторът каза, че ще се оправи. Но след като времето започна да се променя, не исках да чакам повече.
Времето наистина беше започнало да се променя; интересно, но Мери не беше забелязала това, докато той не го спомена. Беше се случило през последните няколко дни. Дори горещите следобеди вече не бяха толкова мъчителни, а слънцето залязваше по-рано и носеше след себе си по-продължителни и по-хладни часове.
А това означаваше, че и зимата няма да закъснее.
Преди две вечери тя беше останала до късно с брат си Уилям. Двамата лежаха по гръб на хладната земя и гледаха звездите — едно от любимите им занимания, когато живееха в Спрингфийлд. Необятното черно небе — този простор, който при обичайни обстоятелства я изпълваше с оптимизъм — сега я накара да се почувства незначителна и беззащитна. През последните няколко месеца природата ясно им беше демонстрирала колко са уязвими. Брат ѝ сигурно се беше почувствал по същия начин, защото се обърна към Мери и я попита дали смята, че ще загинат.
Този въпрос измъчваше всички и тя не се изненада, но се ядоса. Не защото не беше честно — тя си даваше сметка, че животът изначално не беше честен и ако трябваше да бъде искрена със себе си, никога не беше очаквала нещо друго. Но се ядоса и се изуми от това, че страхът и безнадеждността толкова лесно бяха пуснали корени в тях. Мери вярваше в някои фундаментални истини и една от тях беше упорството на живота — невероятната воля във всеки от нас, която ни кара да продължаваме, да се усъвършенстваме и когато бъдем подложени на изпитание, да вършим добро.
Когато хората се поотдръпнаха, тя закрачи решително към Стентън, макар че той все още не беше поглеждал към нея.
Тълпата наоколо им шумеше, така че беше невъзможно да му говори тихо и никой друг да не ги чува.
— Ти се върна при нас — рече тя.
— Нали така обещах? — отвърна той.
Лицето му беше сковано от мрачна усмивка, когато се зае да развърже товара на най-близкото муле.
Дали през тези седмици беше забравил за нея — или още по-лошо, беше повярвал в това, че именно тя бе повела всеобщото преследване на Тамсен? В крайна сметка не друг, а Мери беше довела останалите на мястото на убийството на Халоран. Ако наистина вярваше това за нея, тя нямаше да го обвинява, но все пак можеше да го разубеди. И не защото се нуждаеше от неговата благосклонност, а защото я искаше.
За нещастие, той явно нямаше намерение да ѝ даде тази възможност — и от това, разбира се, желанието ѝ да я получи, единствено се засили.
Стентън почти не я погледна, преди да се обърне към тълпата.
— Ако всички са готови, можем да се заемем с раздаването на останалите провизии. Без да се блъскаме или да спорим. Всичко е подредено според сумата, която е платил всеки от вас. Да започнем със семейство Мърфи…
Този ден керванът спря по-рано. Всички бяха нетърпеливи да се нахранят както трябва за пръв път от седмици насам, за да отпразнуват спасението си. Но Мери не беше готова да празнува — не и преди да каже онова, което си беше намислила. Тя не откъсваше поглед от Стентън, като се надяваше да го хване за няколко минути насаме, но той непрекъснато беше обграден от други пътници от кервана, които настояваха да им разкаже за пътя напред или за Форт Сътър — място, което към този момент им се струваше недосегаемо и легендарно като рая. Тя не беше сигурна дали наистина бе толкова зает, или се опитваше да я отбягва.
Но не беше готова да се откаже. Това просто не беше в природата ѝ. Баща ѝ я беше наричал инат повече пъти, отколкото можеше да преброи, и може би имаше право за това.
И така, тя продължи да чака своя ред в периферията на тълпата, зад любопитните и онези, които държаха да благодарят на Стентън. Беше готова да прояви търпение. И накрая той я забеляза на мястото, където го чакаше — по-далеч, така че не чуваше какво си говори с останалите. Наведе се, за да нареди нещо на двамата индианци от племето миуоки, сетне се отправи срещу нея.