— Вече не знам кой е добър и кой е лош. В Спрингфийлд ми се струваше толкова лесно да разбера. Но нито един от онези добри хора не си мръдна пръста, за да помогне на горкия мистър Хардкуп, когато Луис Кесибърг го изгони… И никой не се върна да потърси мистър Уолфингър, когато изчезна. Все едно всеки мисли само за себе си… Всички казват, че Тамсен е лъжкиня, с нейните приказки за хора в сенките на онази падина. Дори онези, които някога ѝ вярваха, сякаш вече я презират, но аз я видях веднага след като я доведоха от мястото на пожара. И не знам защо би си измислила такава история.
Стентън поклати глава.
— Тамсен обича да привлича вниманието, но не и по този начин. Права си, Мери. Това е много странно.
— А после се случи и онова с мистър Рийд — продължи тя, за да сложи край на темата за Тамсен и нейните смущаващи приказки. — Рийд не изглеждаше способен да убие хладнокръвно човек, но…
— Отново имаш право. Това изобщо не ми звучи като човека, когото познавах.
Гласът на Стентън беше суров и дистанциран, когато го каза.
— Просто няма смисъл, няма никакъв смисъл — рече тя и отправи поглед към хоризонта, който потрепваше в маранята. — Точно затова се радвам, че се върна, мистър Стентън. — Тя се изчерви, преди да продължи: — В твоите думи сякаш винаги има смисъл. С теб… с теб се чувствам по-сигурна.
В този момент той сякаш се отдръпна — беше едва доловимо, но тя усети, че между тях отново се бе отворила мъничка празнина. Той пристъпи по-близо до реката, така че лактите им да не се докосват, и през нея пробяга студена тръпка, която нямаше нищо общо с промяната на времето.
— Не знам защо ми даваш доверието си — отново и отново, Мери. Аз го искам, разбира се, но трябва да знаеш, че не го заслужавам.
Той беше спрял и мълчаливо се взираше в течението на реката.
— Каквото и да си сторил, каквото и да се е случило в миналото ти, не може да е толкова страшно, колкото си въобразяваш — отвърна тя и леко го докосна по ръката. — Грехът се е изкупил сам — аз го виждам в теб, в този начин, по който го носиш. Трябва да си простиш.
Тя изрече тези думи, защото вярваше в истинността им — Библията учи човек да прощава на другите, така че Господ да въздаде прошка на всички.
За миг си помисли, че той ще се разплаче, но от гърдите му се изтръгна единствено тежка въздишка и разроши косата си с ръка.
— Аз никога няма да мога да си простя — така все едно ще я оставя да умре отново. И никога не успявам да я спася — отново и отново, в сънищата си. Всяка нощ я гледам как се дави.
Дъхът на Мери се спря в гърлото ѝ. Знаеше, че говори за онова момиче, което беше обичал — и което беше изоставил, докато е носила детето му в утробата си.
— Аз възнамерявах да се оженя за нея, нали разбираш — рече той. — И точно на този ден бях дошъл, за да ѝ го кажа.
Мери гледаше как кокалчетата на ръцете му побеляха, когато стисна ръце в юмруци и отново ги отпусна. Сетне той се извърна към нея, все едно очакваше да му възрази.
— Значи вината не е била твоя — отвърна Мери.
Но виждаше, че тези думи не достигат до него. Бащата на Мери ѝ беше казал, че горкото момиче е сложило край на живота си, защото Стентън я изоставил. Но тя бе сигурна, че е имало съвсем друга причина. Мъжът — младежът — който беше описал нейният баща, изобщо не приличаше на Стентън. Вече ѝ се струваше абсурдно, че се е съмнявала в него дори за миг.
Сянката на един самотен облак, високо над главите им, се изтърколи по пейзажа пред тях. Беше знак — като Божията ръка, която докосва долината.
Двамата продължиха да крачат бавно още няколко минути, заслушани в тихия ромон на потока и шумовете, които долитаха от далечния лагер. Той стисна ръката ѝ и това усещане ѝ хареса — усещането за силата в пръстите му. Сила, на която можеше да разчита.
— Измъчва ме и нещо друго освен нейната загуба и ужасния начин, по който загина тя, Мери.
Тя очакваше да продължи.
— Когато се случи всичко това, аз нямах никакви пари и нямах друго място, на което да отида. Репутацията ми беше съсипана, не можех да си намеря никаква работа и бях отхвърлен от собственото си семейство, трябва да го разбереш. И въпреки всичко, не е извинение за…
Гласът му заглъхна и той присви очи срещу залязващото слънце. Мери беше забелязала, че небесното светило залязваше все по-рано всяка вечер, и потрепери при мисълта за есента, която се спускаше, и за малкото време, което им беше останало.
— Не е извинение за?… — подкани го тя.
Изпитваше едновременно страх от мисълта какво ще чуе и нужда да го узнае, да го разбере, да го опознае. Освен това чувстваше, че и Стентън трябва да разбере нея.
— За това, че приех помощ от него.