— От него?
Стентън въздъхна.
— Бащата на Лидия ми даде парите, с които започнах живота си. Той ми плати, за да се махна, нали разбираш? Да замина, така че да се забрави за целия този трагичен инцидент. Парите ми стигнаха чак до Вирджиния. А когато вече не можех да си намеря място в адвокатската кантора, заминах да воювам в Тексас. Но сетне открих, че все така нямам нищо, към което да се върна, и никакво място, откъдето да започна. С онова, което ми беше останало от неговото… подаяние — рече той и думата сякаш го задави, но той се насили да продължи, — успях да си отворя магазин в Спрингфийлд. Мислех си, че след като най-сетне съм похарчил и последните пари от Нокс, миналото ще остане зад гърба ми. Но не беше така. Самият Нокс се беше озовал в затруднено положение и ме потърси, за да му върна дълга. Беше много настоятелен и аз… ами аз просто не можех да му откажа, Мери.
Тя изпита ледена тръпка; върху нея се спускаше мрак, така че ѝ се прииска да го помоли да спре дотук. Нямаше нужда да чува повече. Знаеше, че хората са способни да сторят отчаяни неща за пари. Нейното собствено семейство със сигурност беше опитало всичко, за да промени положението си. Мери винаги бе носила отговорността да се грижи за тях и макар че ненавиждаше това положение, тя го разбираше напълно.
— Не искаш ли да знаеш защо не можех да му откажа, Мери? — попита я той, тихо и задавено.
— Защото си се чувствал виновен. Всеки би се чувствал така на твое място.
Над главите им се обади птица. Не можеше да я разпознае в сребристия сумрак.
— Но аз наистина бях виновен. Не разбираш ли? Не за самоубийството на Лидия, а за други неща. Нокс знаеше… беше разбрал за връзките, които бях имал междувременно.
„Връзки.“ Мери усети горещината, която пропълзя по лицето ѝ. Тя измъкна ръката си от неговата. Значи бащата на Лидия, казано с една дума, бе изнудвал Стентън.
А това означаваше, че каквито и да са били неговите простъпки, те са били безразсъдни — и многобройни.
Стентън въздъхна, преди да продължи:
— Знаех, че Донър е стар приятел и съдружник в бизнеса на Нокс. В действителност най-вероятно е бил един от основните му доносници. Но когато чух, че семейство Донър се канят да потеглят на запад, продадох всичко, за да се присъединя към тях. Джордж Донър ми беше омразен, но не толкова, колкото Нокс. А имах нужда от някакъв начин да се измъкна оттам.
Той отново разроши косата си с ръка.
— Но вече знам по-добре, Мери. Вече виждам, че човек никога не може да се измъкне от миналото си.
Мери рязко си пое дъх. Не знаеше какво да му каже, какво беше в състояние да облекчи тази болка — скръбта и срама, които бе носил у себе си толкова много години. Мислеше си, че е разбрала какво го измъчва, но сега започваше да разбира как тайните от миналото на Чарлс Стентън бяха натрупани една върху друга, изпълваха го целия, и продължаваха да се разгръщат напред, в бъдещето му.
Той вдигна очи към нея: бяха изпълнени с тъга, но дали не забелязваше в тях и една искрица надежда?
— Точно затова се опитвах да те отбягвам, Мери. Правех го за твое добро. Аз не заслужавам доверието ти. Ти заслужаваш по-добър човек от мен.
Може би имаше право. Може би не биваше да му се доверява. Може би в крайна сметка не заслужаваше помощта ѝ. Но нима всеки човек нямаше право на втори шанс?
— Как мога да ти помогна, Чарлс? — попита го тихо тя.
Не намери сили да го погледне в очите, но усети по езика си дързостта да произнесе малкото му име.
Гласът му сякаш я смаза, когато отговори:
— Не можеш. Не разбираш ли, Мери? Сърцето ми намери смъртта си много отдавна, в онази замръзнала река. От мен не е останало нищо, което да спасиш.
Но Мери не беше готова да се предаде толкова лесно на подобни слова, родени от меланхолията. Тя отново протегна ръка към неговата и макар че той не искаше да я погледне, целуна кокалчетата на ръката му.
— Не вярвам в това — рече тя.
И тези думи бяха обещание.
Беше си мислила, че иска да обича Стентън, а не да го спаси — но сега разбираше, че може би това беше едно и също.
И въпреки всичко, докато се отдалечаваше от него, тя си спомни, че имаше и още един човек, който никога нямаше да бъде спасен. Затова, по-късно същата вечер, Мери отправи към небето кратка и безмълвна молитва за Лидия — за горката красавица, която бе останала замръзнала навеки, и за нероденото дете в нея, което никога нямаше да се появи на бял свят.
Двайсет и осма глава
Жегата от началото на есента най-сетне се беше прекършила и от север повяха свежи ветрове, които издухаха праха от завивките и покривалата на фургоните и вдъхнаха нов живот на експедицията. Стентън ги беше намерил и провизиите бяха разпределени. Тамсен трябваше да се почувства малко по-добре. В последно време другите рядко срещаха погледа ѝ, а в очите им се четеше някакъв огън и погнуса, но тя беше способна да изтърпи това. Нямаше нищо против да я изолират или да я мразят, стига да беше с децата си.