Мъчителните кошмари, изпълнени с хора с корава, напукана, нечовешка кожа, които изгарят живи — и за милия Халоран, преобразен в нещо грозно и страховито, което се опитва да я сграбчи в глада си — трябваше да утихнат. Но не стана така. Не знаеше на какво да вярва: дали заплахата, на която беше станала свидетел — онези пълзящи, танцуващи сенки — наистина съществуваха, или бяха налудничавата фантазия на ум, отровен от ужасна тайна, почти толкова чудовищна, колкото създанията, които ѝ се беше сторило, че вижда?
Определено нямаше как да се довери на Елита, която продължаваше да дърдори за гласовете на мъртвите на всички, нито на по-малките момичета, за да подкрепят нейните твърдения. А и те също не знаеха какво са видели — за тях всичко беше неясен облак от движение и паника, който избухна в огън и дим.
Във въздуха вече се усещаше радостна тръпка, но това я тревожеше — напомняше ѝ за лекомислието на комарджия, останал с една-единствена монета. Тамсен знаеше, че надеждата е опасно нещо — особено когато попадне в отчаяни ръце.
Планините Сиера Невада, вече разтворили прегръдки за първите изкушения на зимата, все така се извисяваха пред тях, обгърнати във вечнозелено и дълбоки виолетови оттенъци, увенчани с бяло. Тя се изумяваше от факта, че всички останали сякаш забравяха за очевидното: планините, както повечето красиви неща, бяха смъртоносни.
Тази вечер се напрягаше да чуе всеки случаен шум. Неспокойно се въртеше под сватбената си завивка, легнала на твърдата земя, и в напрегнатия си полусън чу гласове, които се надвикваха някъде близо до палатката. Тя разтърси Джордж за рамото — как успяваше да спи толкова дълбоко този човек? — и протегна ръка за дрехата си. Когато излезе, Джордж сънливо я следваше по петите.
Изненада се, когато видя Чарли Бъргър — наемния водач, когото бяха сложили на пост пред палатката — да се бори на земята с Уилям Пайк, един от зетьовете на Лавина Мърфи. В началото Тамсен се притесняваше да пътува заедно с мормони, защото беше чела във вестниците за безмилостната борба за власт върху няколко градчета в Мисури и дори в Науву, Илинойс — не толкова далеч от Спрингфийлд. Но челядта на Мърфи беше дружелюбна и вежлива, и никой от тях не се беше опитал да проповядва вярата им сред останалите. Уилям Пайк — параходният инженер, женен за една от дъщерите на Лавина — беше един от последните хора, които Тамсен би заподозряла в кражба. Но как иначе да си обясни това, че го бяха задържали пред палатката им посред нощ? Дали не беше заради провизиите? Всички бяха обзети от параноя за дажбите си.
Но в мига, в който видя Тамсен, Пайк се изтръгна от хватката на Бъргър и се нахвърли върху нея. Бъргър едва успя да го улови отново, а по бузата на Тамсен пръсна малко от топлата слюнка на Пайк.
— Къде е? — изкрещя срещу нея той. — Какво си направила с него?
Ако Тамсен не го познаваше, щеше да реши, че Пайк е пиян. Косата му беше разрошена, а лицето му — почервеняло и мокро от сълзи. В цялата тази случка нямаше никакъв смисъл. Вече си даваше сметка, че хората от семейство Мърфи и семейство Пайк нямаха нужда да крадат храна; като се има предвид положението на всички останали, те все още разполагаха със сравнително сносни запаси. Освен това мъжът ѝ крещеше така, все едно тя бе взела нещо от него.
— Какви ги говори, за бога? — попита Джордж, като разтъркваше очите си с юмруци, за да се разсъни.
Джейкъб, братът на Джордж, както и Бетси, жената на Джейкъб, се бяха показали от палатката си, а Бетси се беше извърнала, за да прошепне на някое от децата им да се връща в леглото.
Пайк се извъртя в ръцете на Бъргър и отново се опита да стигне до Тамсен, като ровеше с крака в пясъка, за да се отскубне.
— Знам, че си го омагьосала, за да се отървеш от него, точно както направи с другите!
— О, не — промърмори Джейкъб. — Пак тези глупости.
— Господ ни наказва за това, че сме те подслонили сред нас!
Пайк се блъсна с цялата си тежест в Бъргър и успя да освободи дясната си ръка, за да я протегне към джоба си.
— Магьосница жена да не оставяш, така пише в Библията!
Той измъкна малкия си пистолет с къса цев и го насочи срещу Тамсен.
В следващия момент тя вече се беше стоварила на земята, а устата ѝ беше пълна с пръст. „Сигурно съм простреляна“, помисли си тя, макар и да не изпитваше болка. Съпругът ѝ беше застанал над нея. Тя бавно осъзна какво се е случило: Джордж я бе блъснал на безопасно място, за да се изправи срещу Пайк, невъоръжен и по долна риза. Тялото ѝ потрепери, за да я предупреди какво става. Беше нападната. Мъжът ѝ се беше изправил да я защити, без да се поколебае. От обичайното му самохвалство не беше останала и следа.