Това не беше първото нападение срещу Тамсен, разбира се, но досега винаги го правеха единствено с думи. Само с подозрителни погледи, високомерие и злобен шепот. За пръв път се случваше да стигнат толкова далеч, и тя беше разтърсена от това преживяване.
Пайк продължаваше да държи пистолета си, но явно още не беше стрелял, а примигваше объркано при вида на този нов развой на събитията. Но преди някой да каже още нещо, отекна изстрел: Чарли Бъргър беше прострелял Уилям Пайк в гърба.
По лицето на Пайк се изписа пълно изумление и той падна на колене. На бялата му риза изби червено петно, отпред на гърдите, откъдето беше излязъл куршумът.
Тамсен ахна, като се опитваше да се изправи. Момичетата вече се бяха събудили и плачеха.
— Не излизайте! — изкрещя тя, когато видя лицата на някои от тях да надничат от палатката.
— Какво, по дяволите…? — изрева в същото време Джейкъб.
Двамата с Донър се втурнаха към Пайк и го положиха да легне по гръб. Очите на младия мъж бяха изцъклени и се взираха в нощното небе, без да го виждат.
Тамсен видя другите да бързат към тях, след като бяха чули изстрела. След миг на това място щеше да се събере тълпа, щяха да се разнесат гневни викове и да завалят нови обвинения. В това време Уилям Пайк трескаво се опитваше да достигне джоба на панталоните си с дясната си ръка. Какво търсеше толкова отчаяно — още един пистолет? Дали не искаше да я убие, дори това да му струва последният дъх?
Тамсен, застинала, проследи как той бръкна в джоба си — и извади оттам броеница. Беше от дървени мъниста на връв — толкова често използвана, че боята по мънистата се беше изтрила. Значи дълбоко в сърцето си бе останал католик, дори след като бе станал част от семейството на Лавина, в което стриктно се изповядваше мормонската вяра. Той въздъхна с облекчение, когато Тамсен сложи броеницата в ръката му и му помогна да я обгърне с пръсти.
— Надявам се, че Лавина ще ми прости — изпъшка той, като вдигна броеницата към сърцето си.
После застина и не помръдна повече.
Тамсен се отпусна назад, премаляла. Какво го беше накарало да я нападне? Пайк изглеждаше като последният човек от тази експедиция, готов да застреля някого в съня му. Тя избърса слюнката от бузата си и вдигна очи към тълпата, сред която стоеше Мери Грейвс и с изумление се взираше в нея.
Хариет Пайк, съпругата на Уилям, си проби път между зяпачите част от секундата преди майка си, Лавина. И двете жени паднаха на колене до убития, а Хариет го сграбчи за ризата и се зае да го разтърсва, все едно това можеше да го върне към живота.
— Уилям! Какво направи? — изкрещя тя с болезнено прегракнал глас, все едно беше пила луга.
Лавина прегърна Хариет, за да я успокои, но тя продължаваше да се тресе цялата.
— Момчето им е изчезнало — обърна се Лавина към Джордж.
Продължаваше да притиска Хариет за ръцете, а тя виеше толкова силно, че гласът на майка ѝ почти не се чуваше.
— Уилям се събуди посред нощ и видя, че го няма. Науми си, че твоята жена е виновна за това.
Тя хвърли поглед към Тамсен, преди да продължи:
— Ние го умолявахме да се опомни, но той не искаше да ни чуе. Когато излезе, ние си помислихме, че отива да търси момчето. Нямахме представа, че ще дойде тук.
— Изчезнало е дете… — повтори Джордж, сякаш се пробуждаше от някакъв унес.
— Хенри, моят внук. Само на една годинка — отвърна Лавина, като с мъка сдържаше сълзите си.
— Намерих това — обади се Хариет.
Тя извади нещо от джоба си и го вдигна в отворената си длан, така че всички да го видят. Тамсен веднага го разпозна: беше един от талисманите, които бе дала на децата си, за да ги носят за защита. Талисман за късмет. Струваше ѝ се абсурдно, че подобна примитивна и безвредна дрънкулка може да предизвика такъв страх и подозрение. Освен това амулетът не доказваше вината ѝ; като нищо можеше да е изпаднал от джоба на някоя от дъщерите ѝ, но Тамсен не посмя да го каже, защото по този начин можеше да прехвърли вината върху тях.
— Отричаш ли, че това е твое? — настоя Хариет, като протегна талисмана срещу Тамсен.
Тамсен запази мълчание. Щеше да бъде също толкова опасно да отговори.
Но за нейна изненада, Мери Грейвс си проби път през събралата се тълпа, а по лицето ѝ се четеше негодувание.
— Това е абсурдно! — заяви тя. — Как е възможно подобна играчка да представлява доказателство, че мисис Донър има нещо общо с изчезването на вашето дете? Всеки може да го е оставил там. Например някой, който не я обича.