Тамсен забеляза как Пеги Брийн и Елеанор Еди се свиха, когато усетиха обвинението в думите на Мери Грейвс.
— Млъкни вече — нареди Франклин Грейвс, като се появи изведнъж до дъщеря си и грубо я разтърси, за да я накара да замълчи.
Но Чарлс Стентън — висок, силен и решителен — протегна ръка към Мери, за да я подкрепи. Когато го видя, Тамсен почувства болезнен копнеж в гърдите си. Очевидно вече беше запленен от Мери. Тя го беше изгубила напълно заради това момиче, и макар че сама се беше отказала от него, все пак я болеше.
— С цялото ми уважение, мистър Грейвс — рече Стентън, — не бива да говориш така на дъщеря си. В това, което казва, има здрав разум — повече, отколкото съм чул от когото и да било от вас тази вечер.
Франклин Грейвс го изгледа втренчено, а в очите му се четеше истинска ненавист.
— Как смееш да ми говориш по този начин? Би трябвало да те…
Но преди пререканието между двамата да достигне нови висоти, Джордж прекъсна Грейвс, като застана пред Тамсен и я защити с едрото си тяло.
— Чуйте ме, всички… Не си права, мисис Пайк. Жена ми беше заедно с мен в палатката ни през цялата вечер, уверявам те в това. И няма как да е оставила този предмет във вашия лагер. Кълна се. Но сега трябва да се съсредоточим върху задачата да открием момчето.
— Не и ти — отвърна Франклин Грейвс. — Ти няма да правиш нищо подобно. Вече се отървахме от Рийд, когато властта му замая главата, а сега изглежда, че ти си следващият. Няма да търпим убийци сред нас, независимо по каква причина.
Джордж се изду като пуяк. Тамсен го беше виждала такъв и друг път, когато се канеше да смъмри някой прислужник или да скастри глупавия проповедник в Спрингфийлд.
— Това са пълни глупости! — прогърмя той.
Гласът му проехтя над главите им, като звучеше по-уверен от всякога през последните няколко месеца.
— Няма да се хабя да защитавам Тамсен — вече съм го правил в толкова много други случаи. Колкото до Уилям Пайк…
Джордж замълча, застанал над тялото на мъжа, до което продължаваше да ридае жена му. Тежко преглътна и огледа лицата на хората от събралата се тълпа.
— Пайк беше добър човек. Но го е направил от страх. Ето това се случва, когато се поддадем на страховете си. Разкайвам се, но никога няма да съжалявам за това, че съм защитил жена си.
Чарлс Стентън пристъпи напред.
— Изчезнало е дете — рече той. — Не бива да продължаваме да си крещим и да се обвиняваме, докато не го открием.
Но сякаш в отговор на думите му, всички заговориха отведнъж: Пеги Брийн се разсъска, Патрик Брийн се втурна да защитава жена си, Джейкъб Донър застана между семейство Брийн и брат си, а Хариет Пайк продължаваше да вие над проснатото тяло на мъжа си. Накрая гласът на Франклин Грейвс отново се извиси над всеобщата какофония. Той размаха пръст срещу Донър:
— Стига толкова! Вярвам, че говоря от името на всички, когато казвам, че повече няма да се занимавам с Донър… с цялото ви семейство, с цялото ви богатство и арогантност, а сега и с това! Вие продължавате да си мислите, че сте нещо повече от всички останали — и сега още един човек е мъртъв! Питам ви, кой ще бъде следващият?
Тълпата беше притихнала, заслушана в думите на Грейвс, и по тялото на Тамсен пробяга тревожна тръпка.
— Дотегна ми! От този момент нататък ще стоите настрана, ако не искате да пострадате!
Той рязко замахна с ръка във въздуха, все едно искаше да прекъсне всички връзки с тях.
За миг Джордж Донър изглеждаше поразен от ужас, а лицето му пребледня до бяло, когато си даде сметка какво означаваше това — нещо, което Тамсен вече беше осъзнала. Семейство Донър щяха да се превърнат в парии за всички останали от кервана — щяха да ги оставят да се грижат сами за себе си, точно както бяха направили с Рийд — и всичко това бе по вина на Тамсен. Но той бързо се окопити и прегърна жена си с ръка, за да я защити.
— Щом казваш, нека бъде така — рече той и обърна гръб на тълпата.
„Не го правете — това е смъртна присъда.“ Думите отекнаха в главата на Тамсен, но тя не знаеше със сигурност за кого са предназначени — за онези мъже, които се канеха да потеглят в тъмното, за да търсят изчезналото дете, или за хората от собственото ѝ семейство.
Защото, ако онези създания, които я бяха обградили в падината, бяха истински, и ако все още ги дебнеха някъде там, щяха да са притаени като вълци в очакване те да сторят точно това: да се разделят на все по-малки и по-малки групи, така че да станат още по-беззащитни. Тя и семейството ѝ не бяха в безопасност сред тази ненавистна тълпа, но нямаше да бъдат в безопасност и без тях.