И въпреки това тя си замълча. Защото може би се заблуждаваше. Защото дори да имаше право, никой нямаше да ѝ повярва: на вещицата, която говори за фантасмагорични заблуди. Мислите ѝ звучаха абсурдно дори на нея самата, кошмарно необясними, като някаква лъжа, предназначена единствено да сплашва и да манипулира. И какво наказание щяха да ѝ определят тогава?
И тъй, когато керванът продължи напред, семейство Донър започнаха да удължават разстоянието между своите и другите фургони, както бяха обещали. Ако не друго, поне беше истинско облекчение да се отдалечат от семейство Мърфи и от непоносимата скръб на Хариет Пайк. След няколко дни празнината вече се беше увеличила достатъчно, за да не виждат никакъв знак от останалата част от кервана, освен следите от колелата в пръстта.
Тамсен се опитваше да не позволява на притесненията си да я погълнат. След пустошта на Големия басейн пътуването през планинските ливади трябваше да е истинска благословия, дори в състава на по-малката им група. Отвсякъде ги обграждаха признаци на живот; покрай лъкатушещия поток в изобилие растяха елши и борови дървета. Имаше и достатъчно трева за храна на воловете. Но въпреки цялата красота и спокойствие на природата, Тамсен не можеше да се отърси от тревогата, която се беше загнездила в гърдите ѝ. Ослушваше се с всички сили, за да чуе пукот на съчка в храстите, взираше се сред дърветата в търсене на признак за някакво движение и се измъчваше от нарастващо убеждение, че онези създания, които беше видяла в пустинята, наистина бяха наоколо и ги наблюдаваха.
Семейство Донър бяха сами, разбира се — движеха се по протежението на един поток, който бяха започнали да наричат рекичката с елшите заради дърветата, които растяха покрай бреговете му — когато оста на един от фургоните им се строши. Към този момент останалата част от кервана не беше нищо повече от едва видима нишка от прах на хоризонта, на няколко мили напред по пътя.
— По дяволите — изруга Джордж Донър под носа си.
Беше легнал по гръб на земята и се взираше нагоре, към шасито на фургона.
— Това е прекалено трудно, за да се справим само двамата — рече брат му Джейкъб, като приклекна на земята до Джордж.
— Глупости — отвърна Джордж. — Двамата с теб ще се справим — с помощта на Бъргър, разбира се.
Тамсен погледна първо своя съпруг, а сетне и брат му. Това беше чиста проба инат от страна на Джордж. Просто нямаше начин сам да оправи оста на фургона. Преди седмица беше възникнал някакъв проблем със спирачката — по някаква тайнствена причина накладките продължаваха да притискат задните колела дори когато лостът беше вдигнат — и Джордж се оказа толкова безпомощен да го разреши, че се наложи да повика Уилям Еди да го оправи вместо него.
Тамсен знаеше какво умее мъжът ѝ, както и какво не умее.
— Джордж — рече му тихо тя. — Моментът не е подходящ за горделивост.
Но не беше сигурна защо го е казала. Той я беше защитил. И точно по тази причина се бяха оказали отделени от всички останали.
— Можем да изпратим двама от наемните работници, за да повикат помощ — предложи Джейкъб, като вдигна очи към притъмняващото небе. — Останалите и без това ще трябва да спрат по някое време, за да пренощуват.
Тамсен знаеше, че все още е твърде рано, за да се стъмни толкова; небето предвещаваше буря. Имаше чувството, че ще завали сняг, макар и да беше едва краят на октомври. Паниката отново се загнезди дълбоко в стомаха ѝ — като заспала змия.
— Нямаме… — изръмжа Джордж, като се опитваше да оправи нещо, което Тамсен не виждаше под фургона, — … нужда… от тях.
Джейкъб въздъхна и се обърна към Чарли Бъргър, който беше останал с тях.
— Нека поне да изпратим някого да повика Еди — рече тихо той. — След цялата щедрост, която проявихме към семейството му, този човек ни го дължи. Струва ми се, че ще се наложи да сменим тази ос, а той най-добре ще знае как да го направи.
И тъй, против волята на Джордж, все пак изпратиха Чарли Бъргър и Самюъл Шумейкър да отидат пеша — защото не им бяха останали ездитни коне — за да открият Еди и да му припомнят за щедростта, която беше проявило семейство Донър към него. Да паднат на колене, ако е необходимо. Тамсен едва не изрази на глас възраженията си срещу този план, по-сигурна от всякога, че сенчестите създания дебнеха в гората и това не беше нищо повече от поредната покана към тях да ги нападнат. Но тъй като разбираше нуждата да го направят, тя отново си замълча, като задържа предупрежденията в себе си, все едно преглъщаше пушек. Все пак изпращаха двама мъже, и двамата щяха да бъдат въоръжени. Би трябвало да няма опасност за тях. Би трябвало.