Хрумна ѝ налудничавата мисъл, че може би ще доведат и Стентън обратно със себе си. Дори след цялата омраза между тях — самата тя със сигурност много отдавна се беше откъснала от копнежа и желанието, които изпитваше към него в първите седмици от пътуването — продължаваше да усеща нещо. Въпреки онзи начин, по който я беше смъмрил, едва ли не с ревност, след като Кесибърг го беше нападнал с нейния револвер. Казано с две думи, Стентън просто бе човек, на когото можеше да се разчита — въпреки или може би точно поради факта, че никой не разчиташе на него.
Междувременно по-големите синове на Джейкъб се заеха да разтоварят повредения фургон.
Докато работеха, Тамсен заведе по-малките деца отстрани на поляната. Фургоните бяха спрели на мочурливо място, но отвъд горичка от недорасли борчета се простираше истинска планинска ливада. Тамсен изпрати момичетата да събират горски цветя за нейните лекове. Докато ги надзираваше, тя хвърли поглед към увенчаната със сняг планинска верига на хоризонта, която се издигаше по-висока от всякога. Тук беше красиво — не беше лошо място, на което да останат за известно време — но тя си помисли за Джеймс Рийд. Ако беше с тях, той щеше да настоява да продължават към Калифорния, и щеше да има право. Зимата всеки ден можеше да затвори планинските проходи.
Тя отново вдигна очи към мрака, който се събираше в небето. Дори в този момент вече бяха подвластни на капризите му.
Чу как мъжът ѝ се провикна от болка, а след неговия глас се надигнаха и други, обзети от паника. Втурна се обратно към фургоните, като извика на децата да я последват. Откри Джордж на колене до фургона, лицето му беше побеляло от болка и лъснало от пот, а ръката му бе потънала зад едно от колелата. Бъргър и Шумейкър, двамата водачи на воловете, все още не се бяха върнали с Еди. Останалите от мъжете бяха подпъхнали един дълъг клон под шасито на фургона и се бяха облегнали с цялата си тежест в другия му край.
— Дръж се, Джордж — рече Джейкъб и се обърна към другите. — Едно, две, три… точно така, отпуснете се с цялата си тежест.
Лостът се измъкна от мястото си веднъж, сетне още веднъж, сред всеобщи ругатни и стонове, но накрая успя да захапе както трябва и да повдигне фургона достатъчно, така че Джордж да се освободи и да падне по гръб в калта.
Вдигна дясната си ръка, като я стискаше за китката с лявата, за да я задържи. Тамсен едва не припадна, като я видя; все едно си беше сложил окървавена ръкавица, толкова смазана беше ръката му. Беше като лопата от премазана, смачкана плът, обляна в кръв. Мъжът ѝ беше подбелил очи и почти изгубил съзнание.
Тамсен падна на колене до него.
— Донесете ми чиста вода! Кажете на Бетси да сложи вода на огъня, за да кипне!
Тя се обърна към единия от водачите:
— Милт, отведи децата, те не бива да виждат това. И накарай Елита да ми донесе чантата с лековете, а Лиан да накъса чисти превръзки.
Работата по него ѝ отне почти цял час. За щастие, беше изгубил съзнание, така че не усещаше допълнителна болка. Почисти разкъсаната плът с вода, а сетне с последния им останал алкохол. Най-трудното беше да я превърже така, че да зарасне както трябва. Не искаше да остане инвалид. Джейкъб през цялото време кръстосваше зад нея, докато останалите наемни работници се отдалечиха, стреснати от гледката.
— Опитахме се да повдигнем шасито на фургона с онзи прът, и той се измъкна — обясни Джейкъб, когато Тамсен се опита да разбере защо пръстите на мъжа ѝ са смачкани така.
Вече приключваше, когато от небето паднаха първите тежки влажни капки. Не бяха съвсем дъжд, но все още не бяха и сняг.
— По-добре да опънем палатките — обърна се Тамсен към своя девер. — Тази вечер няма да можем да продължим.
Питаше се, макар и не на глас, докъде бяха стигнали останалите.
Спънаха последните им останали волове, за да пасат през нощта, и опънаха палатките под едно огромно старо дърво с широко разперени клони, които образуваха естествен заслон. Постараха се да настанят Джордж колкото може по-удобно, като подпряха ръката му с няколко възглавници.
— Когато се свести, ще му трябва от твоя лауданум — отбеляза Джейкъб.
Небето съвсем притъмня, а Бъргър и Шумейкър все още не се бяха върнали. Тамсен се опита да прогони най-черните мисли от ума си. Те бяха въоръжени, а не се бяха чули никакви изстрели. Ако се бяха изправили срещу някаква опасност, несъмнено поне щяха да направят опит да се защитят.
— Колко далеч оттук може да са останалите фургони? — промърмори Бетси, като кършеше ръце от притеснение.
— Сигурно не са искали да се измокрят на връщане — успокои я Джейкъб.
И наистина, снегът беше започнал да се трупа на влажна киша. Час по-късно посоката на вятъра се промени, той повя студен и сух, и снегът заваля по-лек и пухкав. Тамсен установи, че така ще натрупа.