— На’ит? — попита Брайънт. — Какво е това?
Разпозна думата и можеше да се закълне, че е същата, която бе употребил един от другите индианци от племето уашоу, когато го бяха намерили до онази пещера.
— Това е гладът. Зъл дух, който може да прескача от един човек в друг. Много старо предание на нашето племе, макар и рядко да е имало доказателства за това, че е вярно. Но онова, което се е случило с белия човек… със сигурност е бил на’ит. Така казват старейшините.
— Как се случва това? — попита той. — Как… действа този на’ит?
Танау Могоп търпеливо изслуша обяснението на старейшините, преди да отговори.
— Според древните предания на’ит напада човека, за да го изяде, но ние мислим… ние вярваме, че понякога човекът оцелява от нападението, но се заразява със злия дух. И скоро сам се превръща в на’ит, и вече иска да яде човешка плът.
Брайънт си спомни за онова, което беше чел за инките: когато за пръв път се бяха изправили срещу испанските конкистадори, преди повече от триста години, те погрешно бяха взели високите, светлокожи европейци за богове. От друга страна, той винаги беше подозирал, че тази история бе изфабрикувана от испанците. Но дали не беше възможно индианците от племето анауаи, с тяхната почит към на’ит, погрешно да бяха помислили някой белокож непознат, измъчван от зверски глад, за жертва на древен зъл дух? Може би, ако наистина не бяха разполагали с друг контекст, според който да си обяснят отблъскващото поведение на белия човек.
Той прехапа долната си устна. Разбира се, ако наистина ставаше дума за болест, с която се бяха сблъскали, може би съществуваха всякакви възможни други, при които се проявяваха подобни симптоми. Уилям Гау му беше разказвал за работата на британски изследовател на име Томас Адисън, който беше проучвал някаква необичайна форма на анемия. Болните от анемията на Адисън, както я наричаха, понякога — рядко, но все пак доказано — проявяваха желание да консумират кръв. Сурово месо. Вътрешни органи. Със сигурност не беше невъзможно да си представи, че по света съществуват и други заболявания, подобни на това, които все още не бяха проучени или напълно изследвани. Може би този на’ит бе някакъв вариант на болестта на Адисън.
Но това съвпадение — приликата с онзи инцидент в Смитбъроу, при който болният явно беше деградирал до животинско състояние и беше убивал домашни животни със зъби и голи ръце — му изглеждаше свръхестествено.
С други думи, беше точно онова, което бе преследвал Брайънт през цялото време, под една или друга форма.
— Значи според вас един от златотърсачите е избил останалите, след като се е заразил от на’ит? — настоя Брайънт.
Искаше да бъде съвсем наясно какво е разбрал.
— Първо ги е избил… — продължи той, като си спомни за онези кости, които беше намерил, оглозгани от плътта. — … а сетне ги е изял?
Танау Могоп кимна строго и тържествено.
— На’ит никога не са утолени. На’ит искат всичко. Убиват всичко.
— И казвате, че това състояние е заразно? Може да се предаде от човек с тези симптоми на друг човек, който е здрав?
Анемията не беше заразна; може би това беше друг вид заболяване, заразно като бяса. Болест, която пораждаше у заразените отчаяно желание да консумират сурово месо. Човешка плът. И толкова беше изплашила индианците, че бяха започнали да убиват всички, които проявяват тези симптоми.
„На’ит убиват всичко.“
Седнал в галаис дунгал по-късно вечерта, Едуин се взираше в далечината и се питаше дали някога ще може да си тръгне оттук и отново да види приятелите си. Започваше да си мисли, че Марджи беше продукт на фантазията му, прекрасна и неправдоподобна — невидима другарка в живота, която си беше въобразил, за да прикрие факта, че бе самотен стар ерген, на когото е писано да умре сам.
Танау Могоп видя Брайънт и го попита дали иска нещо.
— Трябва да намеря пътя обратно до дома — отвърна Брайънт. — Мислиш ли, че твоето племе може да ми помогне?
Танау Могоп продължи да дялка нещо с ножа си, докато мислеше как да му отговори.
— Ще попитам Тиели Таба — рече накрая той.
Сетне му обясни, че това ще бъде сериозна молба, защото щеше да им се наложи да прекосят територията на племето анауаи, за да стигнат до ранчото на Джонсън.
Танау Могоп поклати глава.
— Но анауаи невинаги са били такива. Започнаха да правят жертвоприношения едва преди пет или шест лета. За защита срещу на’ит.
Ръцете на Брайънт застинаха, стиснали стрелата, която се беше заел да подостри. Нещо в думите на Танау Могоп беше накарало мислите на Брайънт да се завъртят около една теория — едно съмнение може би — която го гризеше отвътре през изминалите няколко седмици.