— Преди шест години… — повтори той.
Танау Могоп кимна и силно заостри ножа си в бруса.
— Това племе прави много срамни неща. Избират един сред своите, когото да принесат в жертва на на’ит, за да утолят злия дух. Но това е грешно. Така само подхранват злия дух и му дават сила.
Брайънт беше способен да разбере тази идея — какво беше накарало определени представители на племето да стигнат до мисълта за това да принасят собствените си хора в жертва на канибали, може би за да държат на разстояние други хора-канибали — реално погледнато, истински чудовища.
Танау Могоп му беше казал, че индианците от племето анауаи са започнали усърдно да се кланят на на’ит — и да му правят жертвоприношения — преди пет или шест години. Струваше му се пределно ясно, че отчетливото засилване на признаци за дейността на на’ит можеше да се установи точно в този момент — горе-долу по същото време, когато според Бриджър бяха изчезнали златотърсачите. Той си спомни за страховития лагер и обезпокоителните следи от канибализъм.
Значи изчезналите бели златотърсачи може би не бяха станали жертва на болест.
А я бяха донесли със себе си.
Трийсета глава
Застанал до прозореца в голямата къща на дядо си, построена във викториански стил — една от най-хубавите в цялата околност — Стентън виждаше широката бяла ивица на замръзналата река, която прорязваше града през средата. Училището беше затворено и децата се пързаляха на кънки покрай бреговете, като пищяха от удоволствие.
Но мястото, където бе обещал да чака Лидия, бе по-надолу — до един завой на реката, след който водата се разливаше в едно по-широко езеро, а над него беше надвиснала гората. Защото днес беше денят, в който бяха планирали да избягат заедно.
Отначало, когато пристигна на същото място, където бяха разговаряли вчера, той остана с убеждението, че тя изобщо не е дошла — защото е променила решението си, нещо я е забавило или се е изплашила.
Във въздуха се разнесе звънът на църковната камбана.
И тогава я видя. Беше съвсем сама и мъничката ѝ тъмна фигурка се отдалечаваше стъпка по стъпка все по-навътре по замръзналото езеро, където ледът беше по-тънък.
— Лидия! — извика той. — Лидия!
Тя спря, но не се обърна.
Трябваше му един миг, за да осъзнае, че го беше чула. И още един, за да забележи, че не носеше връхна дреха, шапка или палто. В действителност сякаш беше облечена само с нощница — макар че беше средата на следобеда. Той застина в объркването си. Кръвта му яростно се разтуптя във вените и той се прокашля, за да я повика отново.
Тогава тя най-сетне се обърна, но от това разстояние не можеше да прочете изражението в тъмните ѝ очи. Единственият звук, който долетя от нейната посока, бе от пропукването на леда под краката ѝ.
Само след миг изчезна.
Стентън се изтръгна от вцепенението, обзело го за кратко — и се втурна през хапещия от студ въздух, преди да се усети, пейзажът наоколо се размаза пред очите му, а в ушите му забуча паниката. Сигурно беше крещял, защото по снега изведнъж се понесоха множество стъпки, а от дърветата наоколо отекнаха многобройни гласове. Той продължи да тича, докато двама мъже не го сграбчиха, за да му попречат да я последва.
Дотогава вече бяха извадили тялото от водата. Някой друг я беше достигнал пръв. От косата и лицето ѝ на струйки се стичаше ледена вода, а нощницата беше залепнала върху посинялата ѝ бледа кожа.
За един безжалостен миг му се стори, че вижда клепките ѝ да потрепват — и си помисли, че все още има някакъв шанс да е оживяла.
А сетне, подобно на повърхността на самото езеро, истината най-сетне се разтвори под него и го погълна.
Бяха израснали в почти съседни къщи. Бащата на Стентън беше земемер и често пътуваше по работа, така че ги беше оставил с майка му да живеят с неговия баща, уважаван свещеник. Беше странно детство. На дядото на Стентън, преподобния Илаяс Стентън, не беше възможно да се угоди — и това важеше с двойна сила по отношение на неговия внук. Може би точно това бе причината Стентън да се сближи с Лидия; нейният дом му предоставяше възможност за бягство от неговия. Или поне това беше причината в началото. Когато пораснаха, той силно се влюби в това момиче, което винаги му се беше струвало особено тайнствено — още като малка — въпреки че живееха толкова близо един до друг.
В душата и имаше нещо мрачно, нещо далечно и потрепващо като пламък на вятъра, и Стентън… ами той беше млад — твърде млад, за да разбере защо бе такава.