Майката на Лидия бе починала още в детството ѝ, и сега тя живееше сама с баща си в голямата им къща, която гъмжеше от прислужници. Понякога се държеше високомерно и хората обвиняваха баща ѝ, задето я беше разглезил. Това беше истина. Тя очакваше всичко да става така, както иска, и безкрайно тормозеше възрастните, макар и човекът, когото измъчваше най-силно, да си оставаше Стентън. Сигурно защото знаеше, че е влюбен в нея — нямаше друго възможно обяснение.
Между тях не се беше случвало нищо, с изключение на няколко трескави целувки, откраднати в коридора или на тавана на къщата на Лидия, или зад къщата, където чимширите растяха най-високо.
Господ беше свидетел на Стентън, че искаше повече от това, но не му се беше удавала тази възможност — а и честно казано, сигурно нямаше да знае какво да направи с нея, ако му се беше удала. Дядо му и майка му се бяха погрижили да го отгледат далеч от онова, което се случваше между мъжете и жените в тъмното.
Винаги си беше представял, че ще направи всичко точно така, както трябва. Щеше да се издигне в света и да спечели любовта на Лидия по правилния начин. Щеше да ѝ предложи да се омъжи за него, а сетне фантазиите, които бяха започнали да бълбукат в душата му, щяха да се превърнат в действителност. В убедеността му, че всичко това ще се случи наистина, имаше някаква уверена лекота — той вярваше в любовта си към Лидия по същия начин, по който дядо му вярваше в твърдата ръка на Господ.
Но когато Стентън за пръв път ѝ каза за тази своя мечта, тя започна да се държи студено с него. Беше истинско мъчение. Той се поболя от тревога, като си мислеше, че я е разочаровал или е престъпил границите на дружбата им. Или още по-лошо: че тя си е намерила някой друг.
Есента на 1831 година отлетя и Стентън вече не беше виждал Лидия от няколко месеца, ако не се броят кратките кимвания за поздрав на пазара или от другата страна на пътеката между седалките в църквата. Празниците вече наближаваха, а зимата бе особено тежка и студена, когато най-сетне успя да я отмъкне една неделя след църковната служба. Баща ѝ се беше разболял и тя бе дошла на църква сама. Стентън забеляза, че ръцете ѝ са ледени и бледи, и се почуди къде са останали ръкавиците ѝ.
Тя го отведе в гората, където поведоха яростен спор. Нареди му да я остави на мира и му каза, че не иска повече да чува за неговите намерения към нея. Той остана смазан от думите ѝ, а спомените за всичките години на дружбата им и проблясъците на разгорещените мигове на интимност помежду им се въртяха като вихрушка в главата му. Къде беше допуснал грешка?
Молеше я да му обясни, да му помогне да разбере истината, като не искаше да я принуждава или да поставя изисквания, но отказваше просто да приеме този отказ от нейна страна. Имаше нещо, което тя не му казваше, и той просто нямаше друг избор, освен да го изясни сам. Тя му го дължеше — поне да му даде причина, заради която никога няма да бъде негова. Той щеше да я приеме и да си тръгне завинаги.
Накрая тя се смили над него и му даде причината — която и без това скоро сам щеше да узнае.
Беше бременна.
Той започна да заеква в объркването и неудобството си, а студът изведнъж го прониза през хубавото му вълнено палто — онова, което обличаше само в неделя.
— Но… как? — попита той.
Сетне усети страните си да горят. Може и да беше неопитен, но не беше глупав. Знаеше как се появяват бебетата на този свят. И разбра: беше имало някой друг.
Ревността му, гневът и обидата бяха примесени с тревога.
— Кой е той? Ще се омъжиш ли за него?
Когато чу това, тя започна да плаче — отначало слабо, така че не беше сигурен дали отново не е завалял лек снежец. Но сетне все по-силно. И все така не казваше и дума.
Той падна на колене пред нея. Ръцете ѝ бяха твърде студени и той ги улови между своите, като се зае да ги разтърква енергично, докато тя продължаваше да плаче. Може би, като ѝ върнеше топлината, щеше да си върне онази Лидия, която познаваше — или си мислеше, че е познавал.
— Който е да е, за мен няма значение — рече през сълзи той. — Аз винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Моля те, Лидия, омъжи се за мен, ако и ти отвръщаш на чувствата ми.
Тя най-сетне спря да плаче, а сълзите бяха оставили миниатюрни следи по кожата ѝ, изпръхнала от вятъра, така че му заприлича на картина, която може да се разпадне пред очите му и образът на нея да бъде изгубен навеки.
— Познавам ли го? Нима е някой негодник, който го е направил и те е изоставил, Лидия?
Тя поклати глава.
— Тук е. Той… аз… аз никога няма да мога да избягам от него, Чарлс.
Тревогата му вече беше достигнала своя връх.