— Няма да позволя на някакво чудовище да съсипе живота ти, Лидия. Ще отидем при баща ти. Той ще накара виновника да си плати.
При тези думи тя отново се разплака — с накъсани, задавени ридания — и се отдръпна от него. Втурна се към гората и той я последва, като я викаше по име, докато най-сетне успя да я улови за ръката и да я завърти към себе си. Тя пропадна в прегръдките му, като му повтаряше нещо отново и отново, докато най-сетне не достигна до слуха му, макар и съзнанието му да отказваше да го проумее.
„БешетойбешетойбешетойбешеТОЙ. Беше татко.“
Тайната се спусна над гората като покривало. Дори птиците притихнаха, когато подробностите най-сетне излязоха наяве, бавно и мъчително: мистър Нокс беше принуждавал собствената си дъщеря да споделя леглото му почти от две години насам.
Отвратен и потресен, Стентън продължаваше да я държи в прегръдките си, а в тялото му препускаха едновременно паниката и погнусата. През цялото това време той беше стоял отстрани и не беше виждал истината, и не беше помогнал. Дали някога щеше да успее да си прости? Дали някога щеше да заслужи доверието на някоя друга жена?
— Аз ще оправя всичко — повтаряше той, но нямаше никаква представа как да го направи.
Тя го умоляваше да не казва на никого за срама, който бе понесла, и повтаряше как няма да може да живее с мисълта, че някой е разбрал за това. Незнайно защо, ужасяващо и извратено, тя искаше да предпази баща си. В крайна сметка се отдръпна, избърса сълзите от лицето си и настоя да се прибере у дома, преди отсъствието ѝ да бъде забелязано.
И в този момент той даде своето обещание:
— Да се срещнем утре на същото място. Аз ще оправя всичко.
Тя кимна само веднъж и повтори:
— Моля те, не казвай на никого.
После избяга.
След техния разговор той продължи да кръстосва гората с часове, като трепереше от студ, докато следобедът бързо се превръщаше във вечер. Не биваше да спира да крачи, иначе ужасът щеше да го задуши.
Най-сетне се върна у дома и отиде направо в кабинета на дядо си. Осъзнаваше, че има проблем; дядо му беше близък приятел на Нокс. Колкото и да бе строг и непоколебим, шансовете да повярва на историята на Стентън, клоняха към нулата. Но това нямаше значение. Истината нямаше значение, стига да успееше да поправи стореното.
И така, той се зае да изплете своята история: разказа на дядо си, че детето е от него. Помоли го да му позволи да постъпи достойно и незабавно да се ожени за нея. С младия си ум той си представяше, че от това ще последва разрешение и необходимите средства, независимо колко много строги лекции щеше да му се наложи да изтърпи.
Но изобщо не се случи така. Вместо да им даде разрешение да се оженят, дядо му заплаши Стентън, че ще се откаже от него. Бащата на Лидия вече го беше представил като негодник, неспособен да устои на изкушението, и Стентън нямаше друг избор, освен да изиграе отредената му роля — никой нямаше да му повярва, ако кажеше нещо друго. Парите даваха власт — той вече започваше да го разбира — и Нокс се оказа способен да си купи своя собствена версия на истината.
Едва по-късно Стентън разбра и най-страшното: Нокс никога не го беше искал за зет. Не и след като той знаеше вече ужасната му тайна. Не и след като го смяташе за човек, с когото беше под положението му да се занимава.
Не и след като все още я искаше само за себе си.
Но какво, ако разрешението не беше възможен вариант? Щяха просто да избягат. Нямаха план, но нямаше и нужда от такъв. Любовта и истината щяха да им дадат криле и да ги освободят.
Поне така вярваше тогава.
Над главата на Стентън се въртяха миниатюрни снежинки, когато влезе в дома на семейство Нокс няколко дни по-късно, за погребението. Вдигна очи към небето и видя бяло бархетно покривало, което се простираше до хоризонта. Наближаваше буря.
Дневната беше преобразена за една нощ. Мебелите бяха преместени, за да се освободи място за ковчега — изящен като момичето в него, повдигнат на тънки подпори пред камината. Някой го побутна отзад, Стентън се доближи до ковчега и надникна вътре. И там беше Лидия, неговата Лидия. Разпозна роклята, с която я бяха облекли — беше от кремав бархетен плат, нашарен с миниатюрни щамповани розови пъпки; тя мразеше тази рокля, защото смяташе, че с нея прилича на малко дете. Беше чул, че мистър Нокс е оставил на прислужничките да подготвят тялото, и те не си бяха направили труда да ѝ накъдрят и оправят косата, както я носеше обикновено. Вместо това я бяха оставили да се спуска свободно, сресана върху раменете ѝ. Така изобщо не приличаше на онази Лидия, която си спомняше той.
А най-страшна от всичко беше кожата ѝ, бяла като тебешир. Очите ѝ бяха затворени, а лицето ѝ — отпуснато и безжизнено. Това не беше неговата Лидия.