Така му беше малко по-лесно.
Опитваше се да не чува приглушените ридания на баща ѝ, но те бяха навсякъде — потиснати и потискащи едновременно, като силен снеговалеж. Стентън едва успяваше да си поеме дъх, притиснат от тежестта на този звук.
През останалата част от деня бе като трескав, потънал в тежките си мисли, така че накрая дядо му го накара да отиде да нацепи дърва, макар че беше наваляло вече. Той се зае да цепи дърва, докато по тялото му под дрехите не изби пот и не се почувства по-добре, защото съзнанието му най-сетне се откъсна от тревогите, поне за малко. Но когато влезе обратно в къщата, дядо му нареди да откара една ръчна количка с дърва за огрев на Нокс, като добросъседски жест.
Той струпа дървата пред входа на кухнята. Чувстваше се безсилен да възрази.
Сетне вратата се отвори току пред лицето му и Хърбърт Нокс го изгледа отвисоко. Вратовръзката му беше разхлабена, а колосаната му яка — разкопчана. Прошарената му коса бе разрошена. Стентън си помисли, че явно е пил.
Мистър Нокс настоя Стентън да влезе. Двамата седнаха един до друг в дневната, където за погребението бяха донесени столове от трапезарията. Стентън не откъсваше поглед от ковчега пред себе си, като не искаше да наруши мълчанието от страх да не предаде Лидия.
— Знаеш ли защо те поканих да влезеш? — прогърмя гласът на Хърбърт Нокс и отекна от високия таван.
Стентън сковано поклати глава.
Нокс махна с ръка:
— Можеш да говориш спокойно. Освободих прислугата за следобеда. В къщата сме само ти и аз.
Стентън продължаваше да мълчи и Нокс се приведе срещу него, така че Стентън усети миризмата на алкохол в дъха му.
— Има нещо, за което искам да говоря с теб — рече той и замълча, а погледът му обходи лицето на Стентън. — Ти беше близък с дъщеря ми. Искам да разбера — дали ти е казала своите тайни?
„Не казвай на никого, моля те“, беше го умолявала тя.
Той започна да се поти.
Хърбърт Нокс се изправи и се зае да кръстосва стаята.
— Защото аз знам, че моето малко момиченце имаше тайни, Чарлс. Тайни, за които дори ти не подозираш. Вярваш ли ми? Има някои неща, които изобщо не знаеш за дъщеря ми.
— Предполагам, че всеки човек си има тайни — рече накрая Стентън, макар и да се чувстваше така, все едно ще се задави със собствената си слюнка.
— Дъщеря ми беше бременна, Чарлс. Знаеше ли за това?
Стентън се стресна, но се постара да скрие изненадата си.
— Не си мисли, че не ми е казала. И аз знам кой е бащата.
Въздухът отказваше да влезе в дробовете на Стентън. Едва си пое дъх.
Мистър Нокс неумолимо продължи:
— Няма нужда да се преструваш, че се чувстваш толкова виновен, Чарлс. Привличането, което изпитваше към дъщеря ми, беше съвсем разбираемо. Но поведението ти не е.
Значи имаше намерение да продължава да отрича истината. На Стентън му се стори, че ще му прилошее, макар и да не знаеше кое щеше да бъде по-страшно — мистър Нокс да го обвини, че той е бащата, или да признае собствената си вина за това. Стените на стаята сякаш го притискаха от всички страни. Главата му пулсираше от болка.
— Двамата с Лидия бяхме много близки помежду си — продължи Нокс.
Изражението му беше разсеяно, все едно бе някъде другаде.
— Много по-близки, отколкото са повечето бащи и дъщери. Тя беше единственото, което ми остана, след като почина съпругата ми — единственият ми близък човек на целия свят. И ми казваше всичко.
Стентън скочи на крака, а погнусата се втурна по вените му и изпълни съзнанието му. Трябваше да избяга от този дом, от тази мерзост.
Внезапното движение изтръгна Хърбърт Нокс от странния, му унес. В очите му се появи друг поглед, студен като на влечуго. „Той знае какво знам аз“, осъзна изведнъж Стентън. Независимо дали беше опиянен от алкохола, или не.
„Моля те, не казвай на никого.“ Умоляващият глас на Лидия го стискаше за гърлото като примка.
Хърбърт Нокс, обгърнат във воня на алкохол и пот, изведнъж го сграбчи за ръката с налудничава сила. Сетне дръпна Стентън близо до себе си, за да го погледне отблизо в очите и да прочете мислите му.
— Мислиш си, че знаеш истината, но нищо не разбираш. Мислиш си, че дъщеря ми те е обичала, но ти беше като малко момче за нея. Тя само те съжаляваше, докато се влачеше подире ѝ като кутре, болно от любов. Ти не знаеш какво е истинската любов, синко…
В следващия миг Нокс вече беше проснат на земята и изненадано разтриваше челюстта си с ръка. Стентън не беше разбрал какво става — беше го ударил толкова бързо, че изобщо не си спомняше за това и усещаше единствено болката в натъртените кокалчета на ръката си.