Нокс вдигна очи към Стентън и зашеметеният му поглед бързо отстъпи място на нещо по-остро и твърдо.
— Ако наистина обичаш Лидия, Чарлс, ще защитиш паметта ѝ. Никак няма да ѝ хареса, ако започнат да се разпространяват слухове за нея. Знаеш това.
— Наистина ли си мислиш, че няма да кажа на никого…?
— Ако наистина го направиш, никой няма да ти повярва — отвърна Нокс и се изправи от пода, без да бърза, като не откъсваше поглед от него. — Ти вече си постлал леглото си, Чарлс. По-добре да оставиш Лидия спокойно да почива в нейното. Никой няма да повярва на твоята дума срещу моята, синко. Не и след начина, по който се държеше през всичките тези години, докато следваше дъщеря ми по петите. Не и след като вече сам пое инициативата да си признаеш вината.
Когато чу това, Стентън едва не изгуби съзнание от гняв.
В следващия миг вече го беше възседнал, а кокалчетата на ръцете му бързо се покриваха с кръв, едновременно с лицето на възрастния мъж под него. Удряше го отново и отново, за да смаже тази извратена, самодоволна усмивка. Искаше да накара тези сиви очи да се изцъклят веднъж завинаги. Нокс беше по-лош от смъртта — беше съсипал всичко хубаво на този свят.
В този ден Хърбърт Нокс щеше да срещне своя създател, ако не беше домакинката, мисис Тали, която дотича с писъци в стаята. Нейните викове привлякоха и други прислужници, които изтеглиха Стентън по-надалеч от окървавената каша, в която се беше превърнал Нокс.
Стентън се давеше, хлипаше и се тресеше. Прислугата се взираше в него, с почуда и ужас, и в крайна сметка го завлякоха у дома при дядо му, обгърнат с плащ от страх и срам.
Оставиха го в леглото му в продължение на цели часове — а може би и дни. Дядо му изобщо не дойде при него. Нито майка му. Никой не дойде. Стентън започна да се пита дали самият той не беше умрял и не беше затворен в някакво чистилище — цял един свят между краищата на леглото му и границите на неспокойния му сън, изпълнен с кошмари. От другата страна на прозореца му бушуваше снежна вихрушка.
Накрая изгря утрото и дядо му го повика в кабинета си. Стентън осъзна, че цялото тяло го боли — несъмнено от побоя, който беше нанесъл. По ръцете му имаше корички засъхнала кръв.
Дали дядо му щеше да го набие с камшик? Дали нямаше на свой ред да го пребие почти до смърт? Да го изгони на улицата? Не можеше дори да си представи многобройните начини, по които мистър Нокс можеше да се опита да съсипе живота му сега, и какви точно наказания щеше да измисли за него.
Чу майка си да ридае в нейната стая, но вратата ѝ остана непоколебимо заключена. Не я обвиняваше. Тя беше безсилна да му помогне.
С боязън побутна вратата на кабинета и тя проскърца, когато се отвори.
Дядо му не каза нищо, а само му кимна да седне. В стаята се беше възцарила неестествена тишина — сякаш целият свят бе притихнал под снега.
Онова, което се случи сетне, едва не накара Стентън да припадне.
Оказа се, че — според думите на дядо му — Хърбърт Нокс беше решил „да се смили над поразеното от скръбта момче“. Дядо му извади писмо в дебел плик. Сумата вътре беше такава, че накара Стентън да се отдръпне на мястото си.
— Това трябва да ти помогне да започнеш нов живот, отначало — обясни дядо му. — Благодарение на семейство Нокс.
Той помълча, преди да добави:
— С условието, че никога няма да се върнеш.
Стентън беше замръзнал като статуя. Не искаше парите на Нокс. Не искаше така нареченото му подаяние, което бе в такъв огромен размер, че сякаш представляваше ясно доказателство за вината, която изпитваше Нокс. Бяха пари, които трябваше да го накарат да си мълчи. Стентън не беше дете; ясно виждаше какво става.
— Вземи ги, момче — рече дядо му. — Вече не си добре дошъл тук.
Стентън може и да не беше дете, но все пак беше много млад. Дори да имаше избор да стори нещо друго, той не го знаеше. Дори да имаше начин да поправи нещата и да разкрие истината, той не го виждаше.
Дебелата пачка сякаш отвърна на погледа му. Как можеше да предположи, че някой ден Нокс ще си поиска парите обратно — много след като са били похарчени?
Как можеше да си представи всички начини — и всички жени — с които щеше да се опита да удави спомена за онова време? Кой можеше да каже дали имаше някакъв определен миг, от който нататък мнимата вина на Стентън за смъртта на Лидия нямаше вече никакво значение, защото невинността му бе удавена във всички последващи грешки и връзки…?
Може би тогава наистина е бил наивен. Може би наистина е бил дете.
Нямаше как да спаси Лидия, да ѝ осигури възмездие или мир. И нямаше как да продължи да живее в този град, в съседство с мъжа, който бе предал нейното доверие и нейната любов. Или щеше да се побърка, или някой ден да убие Нокс — а може би и двете.