Джасинт вдигна ръка и задвижи преградния екран, който закри монитора и ги изолира от звука и светлината на „Ловното шоу“.
— Всичките тези духовитости ме дразнят — каза тя. — И Лувейн е същият.
— А? — обади се чичо Езра, като употреби възклицанието, което на Есмералда е запазено за по-възрастни хора. — Той е добре, нали?
— Предполагам, да, нищо още не му се е случило. Странно как компютърът е събрал тези двамата. Подборът би следвало да е случаен, нали?
Езра се усмихна и й намигна.
— Чичо, ти имаш ли пръст във въвличането на тези двамата в един и същ дуел?
— Нищо не съм направил — каза Езра. — Само помолих Ловния компютър да ми направи една малка услуга. Той знае от коя страна са му намазани схемите, така да се каже.
— Мислех, че компютрите не би следвало да могат да правят такива неща.
— Могат, ако са снабдени с новата „Програма за отказване от предпочитанието към оператора и налагане на код“.
— Ти си извършил мошеничество, за да се срещнат Лувейн и Харолд! Ах, ти, лошо старче!
Езра сияеше. Обичаше да чува такива думи от устата на хубави млади момичета.
— Да, аз го уредих по молба на Лувейн. На момчето му трябва едно лесно Убийство, за да си възвърне самоувереността. Той беше много добър преди, Джасинт, много, много добър. Лувейн беше най-първокласният убиец, който градът беше виждал от доста време насам. И той отново може да стане такъв с малко помощ.
— Но това, което си извършил, е мошеничество — настоя Джасинт.
Езра сви рамене.
— Какво значение има едно дребно мошеничество, ако е за доброто на семейството?
Джасинт се върна в апартамента на Лувейн, обзета от по-дълбоки мисли, отколкото бе свикнала. Тя всъщност се оказа изправена пред дилема. Не беше съвсем сигурна, че измамата, дори и за доброто на семейството, е редна. Особено след като тази измама щеше да доведе до смъртта на Харолд, младежа, който й се бе сторил не чак толкова непривлекателен и с когото имаше намерение да излезе веднага щом открие начин да го накара да я покани на среща.
Колкото повече си мислеше за това, толкова по-лоша й се виждаше измамата, макар че не можеше да разбере точно защо. Същинският въпрос обаче беше, как да постъпи? Притесняваше я това, че не знае. Почуди се дали да не хвърли ези-тура, но накрая отложи въпроса, като лапна едно приспивателно.
33
Харолд току-що беше легнал да подремне, когато телефонът в новия му апартамент иззвъня. Беше Олбъни:
— Харолд? Нужен си ми веднага.
— Какво става?
— Нещо важно. Ела бързо. Не си забравяй револвера. — Той затвори.
Харолд беше напълно облечен. Трябваше само да си нахлузи маратонките и да провери пълнителя на „Смит & Уесън“. Олбъни беше настоял револверът да бъде прегледан от оръжейник. Оръжейникът беше сменил цевта, мерника и всички подвижни части. Харолд го беше изпробвал и трябваше да признае, че сега револверът целеше по-добре. Но все пак усещането беше същото, а това беше важно.
Когато стигна в къщата на Олбъни, Тереза го заведе в сутерена. Там се намираше кабинетът на Олбъни. На всяка от стените висяха подробни карти на Есмералда и останалата част от острова. На една маса имаше любителско радио и телефонна централа. Малка бронзова статуетка, копие на „Мислителя“ на Роден, беше поставена на работната маса на Олбъни. Това беше прочутата награда „Майстор на смъртта“ за най-добър Търсач на годината. Само дето беше отпреди пет години, спечелена по времето, когато фамозният Санчес беше още жив.
Олбъни дъвчеше една от миниатюрните пици на Тереза и говореше с някого по телефона. Той махна на Харолд да седне. Харолд бутна настрана купчина стари броеве на списанието „Човекоубиец“ и седна.
— Аха… — говореше Олбъни. — Да, чувам те… Да… Да…
Тереза се обърна към Харолд:
— Искате ли една малка пица?
— Да, госпожо, благодаря.
— Имам един вид с аншоа и друг с пиперони. От кой да ви донеса?
— Вие изберете вместо мен — каза Харолд, като съвсем ясно имаше предвид и двата. Тереза му даде по две пици от всеки вид и чаша бира.