— Беше толкова просто. На Антонели всичко му беше готово. Трябваше само да натисне спусъка. Но той, гадният му сибарит, се спря. Беше му в ръцете, а той спря, за да усети Убийството. Вярно е, че момичето нямаше почти нищо по себе си. Антонели си мислеше, че е в безопасност. Наоколо не се виждаше никакво оръжие. Тя е разчитала на реакцията му. Това й даде оная частица от секундата, която й беше необходима, за да го удуши с мрежичката си за коса.
— Не мога да си представя как е получила разрешение за подобно оръжие — каза Тереза.
— Няма значение — отвърна Олбъни. — Важното е, че аз не го предвидих. Още едно петно в биографията ми. Тереза, мислиш ли, че западам?
— Вината не е твоя — успокои го Тереза. — Сега трябва да мислиш за работата. Има ли шанс този Харолд?
— Кой знае? На кого му пука? — каза Олбъни, разпервайки театрално ръце. — Не, няма никакъв шанс, в ада да се провали дано. Но той трябва да спечели. Трябва някак си да го уредя. Защото от това зависи репутацията ми, а тя е нещо много по-важно от нечий глупав живот, нали?
— Мили мой, сигурна съм, че е така. Но ти ще измислиш нещо. Ела да вечеряме.
36
След като се върна в апартамента си, Лувейн размишлява дълго и задълбочено. Жалко бе наистина, че пропусна този шанс да свети маслото на Харолд. Джасинт влезе, видя го сведен над работната маса, преоблече се и отново излезе. Настъпи нощта. Лувейн си приготви лека вечеря от варени опашки от раци на грил.
По-късно дойде Сузър, наля си нещо за пиене, седна в люлеещия се стол от хром и кожа и зачака Лувейн да го забележи.
Скоро Лувейн се размърда. Отиде до писалището, намери тефтерчето с адресите, прелисти го, стигна до някаква записка, присви устни и кимна.
— Сузър — каза той.
— Да, шефе?
— Познаваш Хортън Фут, нали?
— Разбира се.
— Знаеш ли къде може да бъде намерен? В момента, искам да кажа.
— Вероятно е в бара на Кланси, близо до „Трокадеро“, налива се и се самосъжалява.
— Искам да отидеш и да ми го доведеш. Веднага.
— Добре, шефе. Но знаеш, че Фут не го бива. Пък е и горе-долу най-лошият ви враг на този остров.
— Точно това го прави толкова подходящ — каза Лувейн.
— Разбирам — каза Сузър. Не разбираше, но нямаше смисъл да пита. Шефът обичаше да си пази малките тайни.
Той тръгна към вратата. Лувейн каза:
— И една дреболия.
Сузър спря на вратата.
— Да, шефе?
— По пътя предай на портиера да им каже да заредят колата ми. Не буика, а мерцедеса.
Сузър искаше да попита какъв е планът, но знаеше, че не бива. Лувейн щеше да му каже, когато пожелае. Той излезе.
Следващия час Лувейн прекара на телефона в разговори с приятели из целия град. Точно беше свършил с последния, когато — час по-късно — пристигна Фут.
Фут беше нисък човек, към четиридесетгодишен, с набраздено лице. Носеше омазнен бял костюм, шапка с подвита отстрани периферия и отворени сандали.
— Седни — подкани го Лувейн. — Налей си нещо за пиене. Сигурно се чудиш защо съм те поканил.
— Това е единствената причина, поради която съм тук — каза Фут. Той си наля от най-доброто уиски на Лувейн.
— Знам, че ме мразиш — каза Лувейн. — Мислиш, че съм убил брат ти с непочтени средства в Лова преди време. Прав ли съм?
— Е, и какво? Не беше ли така?
— Между мен и теб да си остане — призна Лувейн, — така беше.
Фут беше хванат, без да може веднага да отговори. Той кимна и каза:
— Е, така си и мислех. — Искаше му се да може да се ядоса.
— Ти не беше особено привързан към брат си, доколкото си спомням — отбеляза Лувейн.
— Мразех кучия син и му желаех смъртта! — извика Фут яростно. — Но какво общо има това? Не мога да оставя да избиват членовете на моето семейство ей така. Как би изглеждало, а?
— Е, добре — каза Лувейн, — поканих те тук, за да ти се реванширам.
— И как предлагаш да стане? — подигравателно попита Фут.
— Като задоволя любовта ти към двете неща, които най-много обичаш.
— А кои са те?
— Ами едното са парите.
— Парите — повтори Фут и думата прозвуча като мед в устата му. — Да не би да ми предлагаш пари? — Изражението му стана значително по-приветливо.
— Разбира се, че не — отговори Лувейн. — Това би те унижило.
— Да, предполагам, че е така — каза унило Фут.
— Аз ти предлагам да ги заработиш.
— Аа — разбра Фут, все още разочарован.
— Но ще работиш за второто нещо, което най-много обичаш.
— Което е?
— Предателството.
Фут се облегна на стола си. Животът въпреки всичко не бе безнадежден. Има дни, когато нещата започват да се обръщат в твоя полза и късметът идва оттам, откъдето най-малко си го очаквал.